Джени се втурна в канцеларията към 10:00 часа с обичайните жълти формуляри в ръка и с раздърпаната сива рокля. Трудно ми беше да разпозная в нея жената, която бях завел на вечеря предната вечер.
Тя ми благодари отново за вечерята, попита дали съм спал добре, на което отговорих, че съм спал чудесно — лъжа, разбира се, тъй като аз почти не бях спал.
Тя хвърли око на онова, което правех и по изражението на лицето й разбрах, че беше учудена, че съм само на буквата „В“. Тя не трябваше да узнае, че Спуки беше унищожил работата, която бях свършил, а аз нямаше да й кажа. След това замина.
Удрях клавишите на пишещата машина и си отварях ушите.
В около 11:00 часа Спуки пристигна със седем от своите приятелчета толкова тихо, и макар, че се ослушвах през цялото време, те ме изненадаха.
Ако той не беше такъв садистичен самохвалко сигурно щях да съм мъртъв. Вероятно се е почувствал в безопасност със седемте си тромави приятелчета отзад.
Той застана пред бюрото ми и ме погледна злорадо — малките му очички приличаха на червени въглени изпълнени с жестока омраза.
Бавно, той започна да разкопчава колана си. — Това, Евтинийке, е разплатата…
Но дотогава аз бях преодолял първия шок и действах бързо.
Ако беше влязъл с развързан колан щеше да ме прикове, но той искаше да ме види как се свивам от страх.
Изправих се, ритнах стола, сграбчих брадвата и го ударих с едно рязко движение.
Не ми пукаше дали щях да го убия. Ударих го с цялата сила на двете си ръце и с цялата тежест на тялото си. Моята жестокост беше равна на неговата.
Брадвата улучи лицето му от страни. Два предни зъба изхвърчаха и паднаха на бюрото ми. Кръв се ливна от носа му. Челюстта му се отпусна и провисна. Той падна, очите му се затвориха и от него остана една смачкана, воняща купчина просната на пода.
Дори не спрях да го погледна. Заобиколих бюрото като буйстващ бик с раздиращата въздуха, окървавена брадва.
Седемте му приятелчета се разпръснаха в коридора. Аз удрях наляво и надясно. Бях обезумял от ярост. Те бягаха, събаряйки се един друг, за да стигнат до стълбите. Аз ги преследвах като удрях техните снижаващи се гърбове до втория етаж.
След това спрях докато те продължиха да трополят надолу като подплашени плъхове.
По вратите започнаха да се подават лица. Хората ме зяпаха, докато се изкачвах по стълбите обратно в канцеларията.
Не исках да го докосвам, но трябваше да го изнеса. Сграбчих мръсната му, мазна коса и задърпах безчувственото му тяло по коридора и по стълбите. След това го ритнах и той се претърколи няколко пъти, и накрая се приземи с трясък на долната площадка. Остана да лежи с кървящ нос, изпотрошен до край.
Върнах се в канцеларията, поставих брадвата в един от шкафовете и се обадих на ченгетата.
Попитах за главния полицай.
— Тук е Кар… спомняте ли си? Хиляда и петстотинте долара?
Слушах тежкото му дишане, докато той попиваше тази информация.
— Какво има този път? — попита той накрая.
— Спуки дойде да ме навести — казах аз. — Искаше да промени формата на лицето ми с колана си. Трябваше да бъда малко по-грубичък с него. Мисля, че трябва да изпратите линейка… той изглежда ще има нужда от незабавни грижи и внимание — казах аз и затворих слушалката.
За няколко мига останах без да мърдам, за да се съвзема. Погледнах ръцете си, които лежаха върху попивателната хартия на бюрото ми. Не трепереха. Чувствах се напълно отпуснат, като че ли бях изиграл добра серия голф и това ме учуди. Цялата ожесточена битка беше продължила две минути. Бях направил нещо, което преди три седмици, дори по малко, бих сметнал за невъзможно. Бях застанал лице в лице с осем гангстера, бях осакатил единия и прогонил другите. И сега, когато всичко беше свършило не чувствах шок. Всичко, което исках беше една цигара и аз я запалих. След това, тъй като знаех, че Джени щеше да се върне след около час, взех няколко парцала от шкафа и почистих кръвта на Спуки. Докато изхвърлях парцалите в кошчето за боклук чух сирената на линейката.
Не си направих труда да изляза в коридора. Останах зад пишещата си машина и продължих да работя върху картотеката.
След известно време влязоха две ченгета.
— Какво става? — попита един от тях. — Какво означава всичко това?
И двамата се усмихваха и изглеждаха щастливи.
— Спуки дойде, стана груб, така че и аз станах груб — казах аз.
— Да… видяхме го. Хайде, приятел, главният иска да говори с теб.
Докато ме караха към участъка ми казаха последните резултати от футболните мачове, които бяха чули по радиото. За ченгета, бяха повече от приятелски настроени.