Отидох при Главния полицай, който търкаляше молива си, но този път това не му беше присърце. Той ме погледна със свинските си очички, подсмръкна, почеса се под дясната мишница и каза:
— Хайде да чуем. Какво се случи?
— Казах ви но телефона, сержант — казах аз — Спуки пристигна със седем приятелчета. Заплаши ме. Изхвърлих го и приятелчетата му офейкаха. Това е всичко.
Той ме огледа, бутна шапката си назад и изгрухтя.
— Току-що получих резултатите от медицинския преглед — каза той. — Негодникът има разбита челюст, разбит нос, осем избити зъба и има късмет че е все още жив — той се вгледа в мен. — С какво го удари — с тухла ли?
— В бързината си да излезе падна по стълбите — казах безчувствено.
Той кимна.
— Някак си се спъна в краката си, нали?
— Някак си.
Дълга пауза, след която казах:
— Виждали ли сте колана му? Има остри гвоздеи. Възнамеряваше да ме удари по лицето с него. Той отново кимна и продължи да ме гледа.
— Трябва ли да го оплакваме, сержант? — продължих. — Ако мислите, че трябва, мога да му изпратя цветя… ако мислите, че трябва.
Той започна отново да търкаля молива си.
— Той може да подаде жалба… за нападение. Ще се наложи да разследваме.
— Искате ли да почакаме докато го направи?
Свинските му очички отново ме изучаваха и той спря да търкаля молива си.
— Да… добра идея.
Той огледа празния арест. По една или друга причина никой в този момент нямаше неприятности и ние бяхме сами. Той се наведе напред и каза с дрезгавия си глас:
— Всеки полицай в този град е искал да направи това, което ти направи с онзи кучи син. — Неговото лице, наподобяващо сурово телешко месо, се разпука в широка, приятелска усмивка, — но внимавай господин Кар, Спуки е като слон: няма да забрави.
— Имам работа — казах аз и, с все още безизразно лице, но с вътрешно усещане за триумф, — мога ли да си тръгвам?
— Да разбира се — той се облегна и очите му станаха замислени. — Един шофьор на такси съобщи, че видял как един мотоциклет се взривил снощи… мотоциклета на Спуки. Знаеш ли нещо за това?
— Трябва ли да знам?
Той кимна.
— Това е правилният отговор, но не се осланяй на това, господин Кар. Трябва да пазим закона и реда в този град.
— Когато можете да отделите минутка, сержант — казах аз, — споменете това на Спуки.
Ние се погледнахме един друг и аз тръгнах.
Когато се върнах в канцеларията Джени беше там. Разбира се тя беше вече чула всичко. Това беше нещо, което не можех да пазя в тайна. Тя беше пребледняла и трепереше.
— Можеше и да го убиеш! — извика тя: — Какво му направи?
— Той стана груб… и аз станах груб — заобиколих бюрото и седнах. — Той си го просеше. Бях в полицията. Те са щастливи като деца на празненството. Така че хайде да забравим Спуки.
— Не! — Гняв, който никога не бях очаквал да видя изпълни погледа й. — Ти се мислиш за герой, нали? Не си такъв! Знам, че ти унищожи неговия мотоциклет! Счупи носа и челюстта му! Ти си точно толкова брутален и жесток, колкото него! Не можеш да останеш тук! Ти разваляш всичко, което аз се опитвам да направя! Искам да се махнеш.
Вперих очи в нея.
— Още малко и ще ми кажеш, че отиваш в болницата, за да му държиш ръката.
— Няма нужда от евтини подмятания. Искам да се махнеш!
Започнах да се ядосвам, но овладях чувствата си.
— Виж, Джени, трябва да погледнеш истината в очите. Гангстери като Спуки трябва да бъдат третирани като животни, каквито в същност са — казах аз. — Представи си, че бях останал на мястото си и му бях позволил да одере плътта от лицето ми с колана си. Тогава щеше ли да ме оправдаеш?
— Ти почти го уби! Не разговаряй с мен! Ставай и си тръгвай!
— Добре — изправих се на крака и заобиколих бюрото. — Ще бъда в хотела още няколко дни.
Отидох до вратата, спрях и я погледнах:
— Джени, лошото на добрите хора е, че рядко са реалисти. Спуки е жестоко животно. Добре… върви и дръж ръката му, ако така ще се чувстваш по-добре. Всеки има право по свой начин да мисли, но внимавай. Все още не се е родило, животно по-опасно и по-жестоко от Спуки.
— Няма да те слушам! — гласът й се повиши. — Моят чичо направи голяма грешка като те изпрати тук! Ти си напълно неподходящ за благотворителна работа! Ти не можеш и никога няма да можеш да осъзнаеш, че хората отвръщат на добротата! Работила съм тук две години, а ти си бил тук десет дни. Ти…
Тогава оставих чувствата си да вилнеят.
— Чакай! — резкият ми глас я стресна и я сряза. — Какво си постигнала с твоята добрина за две години? Хората не оценяват добрината! Това, което искат от теб е талон за храна или подаяние. Те биха приели подаяние дори и ако го захвърлиш срещу тях! Всички тези жени, които идват да ти досаждат са крадци на дребно. Сигурна ли си, че не ти се присмиват? Този твой район е бил тероризиран от Спуки години наред. Дори и полицията не е могла да се справи с него и ти може би ще откриеш, че съм направил повече за тази част на твоя град за десет дни, отколкото, ти за две години.