Сега вече се стъмваше и сенките започнаха да се сгъстяват. Отидох в канцеларията на Джени и се изкачих до шестия етаж. Яростта в мен растеше и вилнееше. Ключът беше все още в мен — бях забравил да й го върна, когато си излязох. Отключих вратата, светнах, отидох до шкафа и извадих брадвата. Оставих я до бюрото, така че да не се вижда. Всички други едностайни канцеларии в сградата бяха затворени: не се виждаха никакви светлини освен тази от моя прозорец. Надявах се, че това щеше да привлече приятелчетата на Спуки и те щяха да дойдат, за да се погрижат за мен. Това беше въдица, на която се молех те да се хванат, за да мога да ги наредя, но те не дойдоха.
Останах там до 23:30 ч., след това взех брадвата, затворих канцеларията и тръгнах по улицата. Намерих такси и казах на шофьора да ме заведе на десета улица.
Когато пристигнахме му платих и почаках докато си тръгне. Тръгнах по улицата, която в този час беше пуста, въпреки че стриптийз-баровете и кафенетата все още работеха. Пристигнах до кафенето на Сам. В спретната редица бяха паркирани седем лъскави мотоциклета „Хонда“. Шумът извиращ от кафенето беше оглушителен. С брадвата под мишница, готов за действие, свалих капачките на резервоарите. След това обърнах мотоциклетите, така че да се излее бензина.
Едно момиче с къса пола и момче с мъниста около врата излязоха от кафенето. Те спряха, за да видят какво правех.
— Хей! — каза момичето тихо. — Остави тези мотори!
Не му обърнах внимание. Отдръпнах се и запалих цигара.
Момичето издаде звук като блеене на овца. Момчето се втурна в кафенето.
Дръпнах се назад и хвърлих цигарата в локвата бензин.
Чу се трясък, ослепителна светлина и пламъци. Горещината ме принуди да се оттегля на съседния тротоар.
Седем младежи с мръсни жълти ризи и тигрови панталони се изсипаха от кафенето, но горещината ги спря. Наблюдавах ги. Нито един от тях нямаше смелостта да издърпа мотоциклета си от вече ревящата пещ. Те просто стояха, наблюдаваха как хондите, които вероятно бяха единствената им любов се топяха в пламъците.
Чаках, сграбчил брадвата, мислено викайки ги да дойдат, за да ги натроша, но те не дойдоха. Като тъпи, вонящи свине те стояха, гледаха разрухата на играчките, които ги бяха карали да се чувстват мъже и не можеха нищо да направят.
След пет минути се отегчих и си тръгнах.
Въпреки, че в болничното си легло Джени не знаеше нищо, аз чувствах, че бях изравнил резултата.
Спах без да сънувам до 8:10 ч., когато телефонът ме събуди.
Вдигнах слушалката.
— Господин Кар… търси ви един полицай — каза администратора с упрек в гласа си.
— Ще бъда долу — казах аз. — Помолете го да почака.
Не бързах. Избръснах се, взех душ и сложих една от скъпите си тениски и чифт камгарни панталони, след което слязох със скърцащия асансьор.
Сержант О’Халоран, масивен, по къси ръкави, с шапка на темето си, изпълваше един от бамбуковите столове. Той пушеше пура и четеше местния вестник.
Приближих се и седнах до него.
— Добро утро, сержант — казах аз. — Ще пиете ли кафе с мен?
Той свали вестника и като го сгъна, внимателно го постави на пода.
— След половин час съм на дежурство — каза той с дрезгавия си, износен глас, — но си помислих, че е добре да се отбия. Забрави за кафето.
Той ме изгледа със свинските си очички, които бяха ледено студени и твърди като диамант.
— Снощи е имало дяволски пожар на десета улица.
— Така ли? — погледнах го учудено. — Не съм чел вестниците все още.
— Седем скъпи мотора са били унищожени.
— Някой подал ли е жалба?
Той кръстоса дебелите си крака.
— Все още не, но биха могли.
— Тогава, разбира се, ще се наложи да разследвате.
Той се наведе напред и свинските му очички бяха леко зачервени.
— Започвам да се тревожа за теб, Кар. Ти си най-хладнокръвният, най-безмилостният кучи син, който някога е пристигал в този град. Искам да ти кажа нещо: още един номер като този и ще си имаш неприятности. Едва не подпали цялата проклета улица. Това трябва да спре.
Не се смутих.
— Покажете свидетелите си, сержант, и аз ще приема подозренията ви, но не и преди това. Не че правя признание, но ми се струва, че полицията в този град не може да се оправя с копелета като Спуки Джинкс, така че не виждам защо трябва да протестирате, когато някой друг се справя — изправих се. — Ако искате чаша кафе, елате с мен. Аз искам.
Той остана там като ме гледаше и обръщаше полуизпушената си пура с дебелите си пръсти.