— Казвам ти… престани. Само още един номер и си в дранголника. Имаш късмет, че харесвам госпожица Бакстър. Тя върши прекрасна работа в този град. Вероятно си мислиш, че изравняваш резултата, но всяко нещо си има граници. Съгласих се с това, което стори на Спуки. Той си го търсеше, но това, което направи снощи не ми харесва — той се вдигна на крака и ме погледна. — Започвам да си мисля разни неща за теб. Струва ми се, че може би си по-хитър от тази банда глупави копелета. Ако съм прав, може би си търсиш белята.
— Това го казахте вече — отвърнах учтиво. — Нали казахте, че всичко това остава между нас?
— Да.
— Тогава ще ви кажа още нещо, което ще си остане между нас, сержант, начукайте си го.
Прекосих мрачното фоайе и влязох в още по-мрачната закусвалня. Изпих чаша лошо кафе, запалих цигара и прочетох местния парцал. Снимката на седемте младежи с влажни погледи, оплакващи изчезналите си Хонди ми даде чувството на силно удовлетворение.
Около 10:00 ч. напуснах хотела и тръгнах към единствения цветарски магазин в града. Купих букет червени рози и отидох в градската болница. По пътя се срещнах с хора, които ми се усмихваха и аз им отвръщах в отговор.
Накрая, след дълго очакване, се намерих до леглото на Джени. Тя изглеждаше бледа, дългата й коса беше заплетена и лежеше от двете страни на раменете й.
Една сестра се суетеше наоколо с ваза за цветята и след това си отиде. Докато се суетеше аз погледнах Джени и се почувствах точно десет фута висок. Тя нямаше да разбере, че бях изравнил резултата. Не само че бях подредил Спуки, но и бях лишил неговите седем приятелчета от техните мотоциклети. Това за тях беше равностойно на кастрация.
— Здравей, Джени, как си? — попитах.
Тя се усмихна печално.
— Не очаквах да те видя. След разговора, който проведохме си мислех, че с нас е свършено.
Придърпах един стол и седнах.
— Няма да се отървеш така лесно от мен. Забрави за случилото се. Как се чувстваш?
— Не мога да забравя. Извинявай, че казах, че не познаваш добротата, бях ядосана, и струва ми се някои-жени, когато са ядосани казват неща, които не мислят. Благодаря за розите… прекрасни са.
Чудех се какво ли щеше да си помисли, когато чуеше за седемте унищожени хонди.
— Забрави за това — отвърнах. — Не ми каза как се чувстваш.
Тя направи лека гримаса.
— Добре. Лекарите казват, че ще бъда на крака след три-четири седмици.
— Те бяха поставили жицата за мен. Съжалявам, че ти се натъкна на нея.
Известно време се гледахме един-друг.
— Лари… ако мислиш, че можеш, би могъл да помогнеш — каза тя. — Не се тревожи за канцеларията: за нея друг ще се погрижи. Кметството е изпратило заместник, но има един по-специален случай… ще се погрижиш ли вместо мен?
Специален случай.
Трябваше да й кажа, че съм приключил с тази благотворителна глупост. Трябваше да й кажа, че всичко това си беше само за глупаци, но моята съдба ме смушка с лакът.
— Разбира се… За какво става дума?
— Утре, в единадесет часа, една жена ще бъде освободена от затвора. Аз ходех на посещения при нея. Направих й обещание — Джени сиря и ме погледна. — Надявам се, че ще разбереш, Лари, че за хората в затвора едно обещание означава много. Обещах й че ще я чакам, когато тя излезе и ще я закарам у дома. Тя е била в затвора четири години. Това ще бъде първият й допир със свободата и аз не искам да я разочаровам. Ако не съм там… ако никой не е там, цялата работа, която съм свършила с нея може да бъде напразно… така че би ли я посрещнал? Кажи й какво ми се е случило и защо не можах да удържа на обещанието си, бъди мил с нея и я закарай у дома.
Господи! Възможно ли е някой да бъде толкова глупав! Жена, която е била в тежък затвор четири години е по-твърда и от стомана. Както всички останали жени, които мамеха Джени тази жена я използваше, но тъй като аз бях причината Джени да си счупи глезена, китката и раменната кост реших, че ще й помогна.
— Няма проблеми, Джени, разбира се, че ще бъда там.
Получих топлата й, приятелска усмивка.
— Благодаря, Лари… ще проявиш истинска доброта.
— Как да я позная?
— Тя ще бъде единствената, която ще излезе в единадесет часа. Има червена коса.
— Това вече е лесно. Защо е в затвора… или може би не трябва да питам?
— Не, не трябва да питаш. Няма значение. Тя е излежала присъдата си…
— Да. Къде да я заведа?
— Тя живее до трета магистрала. Брат й живее там. Тя ще те насочи.
Сестрата влезе и отново започна да се суети и каза, че Джени трябва да си почива. Тя беше нрава. Джени изглеждаше изтощена.
— Не се тревожи за нищо — изправих се на крака. Ще бъда там в единадесет часа. Не ми каза името й.