— Pea Морган.
— Добре. Ще се видим утре следобед и ще ти кажа как е минало.
Сестрата ме пропъди.
Докато излизах от болницата осъзнах, че по-голямата част от деня беше пред мен, а аз нямах какво да правя. Въпреки, че тогава не знаех това, на следващият ден в единадесет часа, когато се срещнах с Pea Морган, обстановката щеше да се промени.
В 11:04 ч. решетката, която пазеше входа на Затвора за жени се отвори и Pea Морган излезе в бледата слънчева светлина, която се бореше със смога и с циментовия прах.
Чаках в Буика около двадесет минути и когато я видях, изхвърлих цигарата си, излязох от колата и отидох при нея.
Трудно е да се опише тази жена освен да се каже, че имаше гъста коса с цвят на зрял кестен, беше висока, слаба и облечена във вехто, леко черно палто. Тъмносини панталони, а обувките й бяха прашни и протрити. Има красиви жени, хубави жени и привлекателни жени, но Pea Морган не попадаше в нито една от тези категории. Тя беше твърдо Pea Морган. Чертите й бяха хубави: хубаво тяло, дълги крака и квадратни рамене. Изключителните й дълбоки, зелени очи ме впечатлиха. Те бяха големи и гледаха света с подозрение, с циничен присмех и с крещяща сексуалност. Това беше жена, която беше опитала от всичко. Докато се гледахме ночувствах, че тя беше с няколко години по-стара от мен но опит.
— Аз съм Лари Кар — казах аз. — Джени е в болницата. Тя пострада. Помоли ме да дойда вместо нея.
Тя ме погледна. Очите й ме съблякоха и изучиха голото ми тяло. Това беше нещо, което не бях изпитвал преди. Реагирах на бавното й оглеждане така, както всеки мъж би реагирал.
— Добре — тя погледна Буика. — Да се махаме от тук. Дай ми една цигара.
Гласът й бе дълбок, дрезгав и безизразен като очите й.
Когато й подадох кутията цигари й казах: — Не искаш ли да знаеш колко лошо е пострадала Джени?
— Дай ми огън.
Яростта се пробуди в мен докато й палех цигарата.
— Чу ли какво казах?
Тя пое дима в дробовете си и го издиша през тънките си ноздри и твърдите си устни.
— Лошо ли е пострадала?
Безразличието в гласа й ми показа, както нищо друго не можеше да ми покаже, каква глупачка е Джени.
— Счупен глезен, счупена китка и пукната раменна кост — казах аз.
Тя дръпна отново от цигарата.
— Трябва ли да се размотаваме тук? Искам да си ходя в къщи. Това ти е работата, нали… да ме заведеш у дома?
Тя ме заобиколи и отиде при Буика, отвори вратата, влезе и я затръшна.
Обзе ме студена ярост. Дръпнах вратата на колата.
— Излизай, кучко! — изкрещах. — Можеш да вървиш! Аз не съм глупак като Джени! Излизай или ще те изхвърля!
Тя отново дръпна от цигарата докато ме гледаше.
— Не съм си и мислила, че си. Не си вдигай нервите. Аз си плащам. Заведи ме у дома и ще си платя.
Погледнахме се. Тогава сексуалната възбуда, която бях изпитал предната вечер ме обзе. Едва успях да се въздържа да не я измъкна от колата и да я просна на мръсния, покрит с цимент път.
Смарагдовите й очи бяха пълни с обещание.
Затворих вратата, заобиколих колата и седнах зад волана.
Карах бързо към трета магистрала.
Докато чаках да се включа в бързия поток на кръстопътя, тя каза:
— Как така си се забъркал с онази мухла? Ти говориш моя език.
— Дръж си устата затворена. Колкото повече те слушам, толкова по-малко те харесвам.
Тя се разсмя.
— Човече! Ти наистина си мой тип!
Сложи ръка в скута ми. Аз я отхвърлих.
— Затваряй си устата и стой мирно иначе ще вървиш пеша — й изревах.
— Добре. Дай ми още една цигара.
Хвърлих й кутията и тръгнах по магистралата. След пет минути минахме покрай ресторант „Плаза“.
— Това още съществува — каза тя.
Изведнъж си спомних, че тази жена е била в затвора четири години. Тази мисъл ме стресна. Отпуснах педала на газта.
— Къде да те заведа? — попитах, без да я гледам.
— Една миля направо и първия пътен знак в ляво.
Следвах посоката, която ми даде и след една миля излязох от магистралата на един черен път.
От време на време я поглеждах. Тя стоеше настрани от мен, пушеше, гледаше през стъклото: в профил лицето й изглеждаше като направено от мрамор — студено и твърдо.
Помислих си за това, което тя беше казала: „Ще си платя“. Означаваше ли това, което мислех, за разплащане? Желанието ми за секс ме заливаше с вълни от гореща кръв. Не си спомнях да съм имал толкова силно усещане преди, което така да ме е разтърсвало.
— Колко още? — попитах дрезгаво.
— Завий наляво в края на пътя и сме пристигнали — каза тя и хвърли фаса си през отворения прозорец.
След още една миля направих ляв завой. Пред мен беше една тясна алея и аз забавих Буика. Видях дървено бунгало, което изглеждаше порутено и мръсно.