— Това ли е твоят дом?
— Това е.
Спрях и огледах оградата. За мен нямаше по-лошо място за живеене. Заплетени плевели, някои от тях високи пет фута, обгръщаха бунгалото. Оградата беше разрушена, обвита в плевели, няколко бензинови бидона, празни консервени кутии и парчета хартия бяха разпилени около пътеката, която водеше към бунгалото.
— Хайде! — каза тя нетърпеливо. — Какво зяпаш?
— Това наистина ли е твоят дом?
Тя запали нова цигара.
— Моят тъп баща живееше тук. Това е всичко, което ни остави — каза тя. — Какво те е грижа? Ако не искаш да влизаш по-навътре, мога и да вървя.
— „Ни остави“? Кои сте вие?
— Брат ми и аз.
Тя отвори вратата и излезе:
— Чао, господин Добротворко. Благодаря за това, че ме докара — тя тръгна но грубата, мръсна земя с дълги, бързи крачки.
Изчаках докато стигна входната врата и тогава запалих колата, паркирах там, където пътят вече почти изчезваше и тръгнах към бунгалото.
Предната врата беше отворена. Надникнах в малкия коридор. Една врата вляво беше отворена.
Чух мъж да казва: „Господи! Значи се върна!“
Обля ме вълна от хладно, горчиво безсилие. „Ще си платя“ е било само примамка.
Тръгнах към тях и Pea се обърна.
Втренчихме се един в друг.
— Искаш ли нещо? — попита тя.
Някакъв мъж се появи. Вероятно брат й: висок, силен със същата гъста, червена коса, квадратно лице и зелени очи. Той беше облечен в мръсна широка блуза и мръсни дънки. Беше по-млад от нея: на двадесет и четири, може би и по-малко.
— Кой е този?
— Аз съм Лари Кар — казах. — От социалния патронаж.
Погледнахме се и аз веднага го намразих, а той се изкиска присмехулно.
— Какви същества само се въдят около теб — каза той на Pea. — Първо някакви личинки… а сега и от социалния патронаж!
— Я си затваряй устата! — тросна му се тя. — Той е добротворко. Има ли някаква храна в тази смрадлива дупка?
Погледнах единия, после другия. Те бяха точно от оня, другия сят. Мислено се върнах в Парадайс Сити с неговите тлъсти, богати старици и техните кучета, Сид-ни, който се суетеше и прелиташе наляво-надясно, чистите, сексапилни хлапета в екстравагантни дрехи и въпреки всичко тази жалка сцена ме хипнотизира.
— Защо не се измиете? — им казах. — Ще ви изведа на обяд.
Мъжът бутна Pea настрани и дойде при мен.
— Мислиш, че имам нужда да се мия ли?
Тогава наистина го намразих.
— Ами да… вониш.
Pea се разсмя и застана между нас.
— Тоя наистина ми допада, Фел. Остави го.
Над рамото й мъжът ме наблюдаваше с искрящи зелени очи. Почувствах желание да го ударя. Той може да е усетил това в изражението ми, защото се обърна, прекоси занемарената и мръсна стая, отвори някаква врата и изчезна.
— Добро посрещане — казах аз. — Искаш ли да те изведа на обяд?
Тя ме огледа. Смарагдово зелените й очи ме гледаха с насмешка.
— Братко! На тебе наистина ти се иска! — каза тя. — Когато те огрее, ще ти струва повече от един обяд.
Това беше предизвикателство и обещание и аз й се усмихнах.
— Аз съм отседнал в хотел „Бендикс“… по всяко време — казах и излязох от бунгалото.
Рано или късно, си казах, ще се съберем — това щеше да бъде преживяване, за което си струваше да се почака.
Върнах в Лусвил, обядвах в ресторант „Луиджи“, купих чепка грозде и отидох в болницата.
Джени изглеждаше по-свежа. Тя ми се усмихна нетърпеливо като седнах на стола до леглото й.
— Как мина? — попита тя, след като ми благодари за гроздето.
Разказах й накратко за срещата си с Pea Морган. Казах й, че съм я посрещнал, че съм я закарал у дома и че съм я оставил там. Казах, че брат й беше особняк и не ме е приел добре.
Но не беше така лесно да излъжа Джени. Тя ме погледна въпросително.
— Какво мислиш за нея, Лари?
Вдигнах рамене.
— Сурова — опитах се да се направя, че Pea не ме интересува. — Казах й, че си пострадала и че аз те замествам.
Тя се усмихна с топлата си усмивка.
— Това не я интересуваше, нали?
— Не, не я интересуваше.
— Все пак не си прав, Лари. Хората наистина отвръщат на добрината.
— Тя не отвръща.
— Да, точно така. Много хора отвръщат, но разбира се, някои не отвръщат. Тя е тежък случай.
— И още как.
Известно време се гледахме, след което тя каза:
— Какво ще правиш? Нали няма да останеш тук?
— Кажи ми нещо. В болницата си вече от два дни. Колко хора са дошли да те видят освен мен?
Беше отвратително от моя страна да задавам този въпрос, но наистина исках да знам.
— Само ти, Лари. Никой друг — и тя отново се усмихна.
— Значи всички стари жени, които ти досаждат за подаяния, не са дошли да те видят?