— С това нищо не доказваш, Лари. Ти не разбираш. Те всички са много бедни, а когато отиваш в болница, трябва да носиш нещо. Тя нямат какво да донесат и затова не идват.
Аз кимнах.
— Благодаря за обяснението.
Изведнъж тя попита:
— Какво става с твоя проблем, Лари?
— Проблем ли? — за момент аз не разбрах какво искаше да каже, след това си спомних, че би трябвало да имам някакъв проблем, че тъжах заради загубата на Джуди, че съм преживял катастрофа, че не можех да се съсредоточа в работата си и че нейният чичо ме беше посъветвал да сменя обстановката. През последните два дни дори не бях помислил за това.
— Мисля, че вече нямам проблем — казах аз.
— Така си и помислих — тя ме погледна. — Тогава по-добре се връщай. Този град не е за теб.
Помислих за Pea.
— Мисля, че ще поостана. Мога ли да ти донеса нещо утре?
— Наистина си чудесен, Лари. Благодаря… бих искала нещо за четене.
Купих „Уговорката“ на Елма Казан и я изпратих до стаята й. Помислих си, че тази книга беше като за нея.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
След като тръгнах от болницата, се върнах в хотела. Прекарах в мрачната стаичка около половин час и-през цялото време си мислех за Pea Морган. Крачех нагоре-надолу, докато мислено преживявах еротични моменти с нея. Желанието ми за Pea беше толкова силно, че го чувствах като вирус в кръвта си. Мисълта, че й свалям дрехите и я обладавам караше потта да се стича по лицето ми, но си спомних за това, което беше казала: „Братко! Наистина ти се иска! Когато те огрее, ще ти струва повече or един обяд“.
Но аз не бях глупак като Джени. Когато я имах, а аз щях да я имам, това нямаше да ми струва нито цент.
Но първо трябваше да науча нещо повече за нея. Джени вероятно беше запазила нейната биография и аз исках да я прочета. Можеше да ми предостави възможност да се спазаря.
Разсъждавайки така, се наложи да отида до канцеларията на Джени.
Спрях пред вратата. През тънките стени се чуваше тракането на пишеща машина и това ме изненада. Почуках и влязох.
Слаба, възрастна жена седеше зад бюрото. Лицето й беше като отсечено с тъпа брадва от тиково дърво. В ъгъла стоеше присвито едно хлапе, което търсеше буквите но пишещата машина и ги удряше една по една. Те ме изгледаха така, като че ли бях паднал от луната.
— Аз съм Лари Кар — казах и се усмихнах на Сатъреното лице. — Работя с Джени Бакстър.
Тя беше от професионалния социален патронаж — не като Джени — не беше глупачка. Представях си как старите жени й хвърляха по един поглед и побягваха.
— Да, г-н Кар? — имаше глас, на който можеше да завиди всеки полицай.
— Реших да надникна тук — казах аз, а очите ми се насочиха към папките, намиращи се зад хлапето, което беше спряло да печата. То явно току-що беше завършило гимназия, много прилежно, скучно и без каквито и да било зачатъци на сексуалност. Някъде из тези папки, си мислех аз, ще открия миналото на Pea.
— Ако мога да ви помогна… — не довърших.
— Да помогнете? — Сатъреното лице се стегна. — Квалифициран ли сте, г-н Кар?
— Не, но… — спрях. Губех си времето. Бях сигурен, че тя знае за мен.
— Благодаря, г-н Кар — тя ме огледа. — Справяме се добре.
— Просто ми се искаше да надникна — тръгнах към вратата. — Аз съм отседнал в хотел „Бендикс“. Ако имате нужда от помощ, просто ме извикайте.
— Няма да ви безпокоим, г-н Кар. — След което тя добави с кисела гримаса: — Госпожица Бакстър винаги наемаше аматьори. Това не е моят похват.
— Ясно — отвърнах, излязох в коридора и затворих вратата.
Искаше ми се да го направя законно, но след като дъртата крава беше толкова опърничава, щеше да се наложи да го направя незаконно. Ключът от канцеларията, който Джени ми даде, беше все още у мен.
Така че аз слязох на прашната улица. Часът беше 17:00, отидох до отсрещното барче, седнах в ъгъла, откъдето можех да наблюдавам входа на административната сграда. Поръчах си бира, запалих цигара и зачаках.
Времето минаваше. Хората идваха и си отиваха. Една барова муха се опита да ме заговори, но аз го отблъснах. След като изпих бавно втората бира, видях Сатъреното лице и момичето да излизат от сградата и да тръгват заедно надолу по улицата. Сатъреното лице държеше ръката на хлапето така, като че ли всеки момент можеше да изскочи мъж и да го изнасили.
Не бързах. Изпих още една бира, изпуших още една цигара, изправих се на крака и излязох на улицата. Сега вече беше 18:15 часа. Две кискащи се момичета в къси полички излязоха от административната сграда.
След час щеше да бъде тъмно. Не исках да включвам светлините в канцеларията. Това можеше да ме издаде. Качих се до шестия етаж. Собствениците на едностайните канцеларии си отиваха в къщи. Разминавах се с ниски мъже, високи мъже, дебели мъже, слаби мъже, някои от тях със своите машинописки. Те не ме забелязваха. Бързаха да се върнат в неудобните си домове, да ядат, да гледат телевизия и да легнат със скучните си съпруги.