Докато слизах по стълбите си мислех за Pea и брат й в мръсното бунгало, и им завиждах.
Джуди?
Продължих да слизам по стълбите.
Джуди беше мъртва, си казах, a Pea беше жива.
Това, което трябваше да направя беше да изляза от хотел „Бендикс“ и да се върна в Парадайс Сити. Трябваше да говоря с доктор Мелиш и да се оставя в ръцете му. Трябваше да му кажа, че бях срещнал жена с тежко престъпно минало и тя ме беше завладяла сексуално. Трябваше да му призная, че сега изпитвах непреодолима нужда да извърша това, което тя беше извършила и да се опитам да обясня, че когато я имах трябваше да сме на равна нога с нея: аз трябваше да съм толкова лош, колкото е тя и тя трябваше да е толкова лоша, колкото съм аз. Трябваше да си призная, че тъй като тя беше жена, а аз мъж в главата ми се бе загнездила мисълта, че мога да направя всичко по-добре от нея. Може би той щеше да ми помогне. Не знам, защо не му дадох възможност. Не излязох от хотела, нито пък се върнах в Парадайс Сити.
Седях в мрачния бар и въртях в ръцете си един стар сандвич и една бира и мислех за Pea. Най-накрая влязох в Буика и тръгнах към дома й.
Накрая на черния път паркирах колата, изключих фаровете и тръгнах пеша. Като стигнах до бунгалото чух пронизителен джаз, който се носеше от транзистор, и гърмеше сред развалините. Минах по лекия завой на пътеката и видях светлите прозорци.
Стигнах до счупената ограда и застанах в сенките на едно дърво, втренчен в прозорците така, както човек загубен в изсушената от слънце пустиня гледа оазис, без да знае, че е мираж.
Нощта беше гореща и въздухът беше плътен. Прозорците бяха отворени. Часът беше 22:00. Видях една фигура да се движи в светлината… брат й. Значи той беше там. Придвижих се внимателно напред като си пробих път сред празните консервени кутии, бидоните от бензин и стъпвах без да вдигам шум, което беше излишно. С този усилен до дупка транзистор можех да вдигна всякакъв шум без да бъда чут.
С туптящо сърце се доближих достатъчно, за да виждам през прозореца без да бъда забелязан.
Сега можех ясно да видя брат й. Той крачеше из стаята в такт с музиката с отворена консерва в едната ръка и лъжица в другата. Докато крачеше той тикаше в устата си някаква лигава смес. Погледнах зад него и видях Pea. Тя се беше излегнала в някакъв скапан стол с разпрана кожа и увиснал мръсен пълнеж. Беше облечена в червена риза и панталони, които сякаш бяха нарисувани направо върху краката й. Сърцето ми заби ускорено при вида на дългите й крака и фините й бедра. От тънките й твърди устни висеше цигара. Тя гледаше към тавана с лице безчувствено като мраморна маска, той продължаваше да се криви, извива и тропа в такт с музиката, докато се хранеше.
Стоях и гледах и се чудех, какво минаваше през ума й. Каква двойка! Част от здравомислещия ми разум казваше това, но другата половина завиждаше. Изведнъж тя се наведе напред и изключи транзистора, който стоеше на един стол до нея. Тишината, която възцари около бунгалото и около мен беше като удар.
— Престани! — му изкрещя тя. — Трябва ли винаги да се държиш като проклет идиот?
Брат й стоеше неподвижно с приведени напред рамене и протегнати ръце. Неговото поведение беше застрашително.
— Какво, по дяволите, имаш предвид? — извика той. — Включи го!
Тя вдигна транзистора, изправи се на крака и с ярост го захвърли срещу стената. Кутията се счупи и батериите паднаха.
Той пресече стаята, отворената му ръка я удари по лицето и тя загуби равновесие. Той й крещеше обидни думи и я удари отново.
Аз вече бях станал, пожарът от ярост гореше в мен.
Втурнах се в стаята точно, когато той вдигаше ръка, за да я удари отново. Той полетя настрани. Скочих след него и докато все още се олюляваше и беше полузамаян го ударих в слабините.
Той изпъшка и падна на колене. Застанах над него, преплетох пръстите си и го ударих по врата с две ръце. Не ме интересуваше дали щях да го убия, така както не ме беше грижа дали ще убия Спуки Джинкс. Той се просна в безсъзнание до краката ми.
Обърнах се и погледнах Pea, която се беше облегнала на стената. Лявата й буза беше натъртена. Тя все още беше замаяна от шамарите, които беше получила, но очите й гледаха неподвижното тяло на брат си.
— Той е добре — казах аз. — Не се тревожи за него. Ти добре ли си? — Яростта в мен вече намаляваше. — Просто минавах оттук.
Тя клекна до брат си и го обърна. Кръв течеше от носа му, но той все-още дишаше. Тя ме погледна, а зелените й очи искряха.
— Махай се! Не си желан тук! — гласът й беше зъл. — Махай се и не се появявай повече.
Ние се втренчихме един в друг.
— Когато си готова — казах аз, — ще ме намериш в хотел „Бендикс“. Ще чакам.