Излязох в горещата, тъмна нощ, усещах болка в кокалчетата от удара, който бях запратил в лицето му, но не ме беше грижа.
Върнах се в Лусвил. Бях направил крачка напред, си мислех. Бях й показал, че съм по-добър мъж от брат й. Но това не беше достатъчно. Трябваше да докажа на себе си, че бях по смел от нея.
Телефонът в мрачната ми хотелска стая звънеше, когато влязох. За момент се поколебах, но все пак вдигнах слушалката.
— Лари… милото ми сладко момче!
Умът ми пропълзя обратно в миналото. Никой друг освен Сидни Фремлин не можеше да говори така.
Седнах на леглото.
— Здрасти, Сидни.
Той ми каза, че се опитвал да се свърже с мен. Вече не знае колко пъти се е обаждал в хотела, но мен все ме е нямало. Упрекът в гласа му не ме впечатли.
— Как си, Лари? Кога се връщаш? Имам нужда от теб.
Умът ми се отдели от гургуличещия му глас и се замислих за Pea c натъртеното лице.
— Лари! Чуваш ли ме?
— Ще се върна — казах аз. — Дай ми още малко време. Може би след месец… как мислиш?
— Месец? — гласът му се усили. — Но, Лари, аз имам нужда от теб сега. Хората все питат за теб. Кажи ми как си. Не можеш ли да се върнеш следващата седмица?
— Тери не се ли справя?
— Тери? — гласът му се усили с още една степен. — Не ми го споменавай! Той е просто… отвратителен! Върни се, Лари и ще го изхвърля!
Отегчих се и го срязах.
— Ще се върна, но след един месец.
— Един месец? — гласът на Сидни стана креслив.
— Точно така — и затворих.
Отидох в банята и пуснах студената вода върху наранената си ръка. Телефонът отново започна да звъни. Това сигурно беше Сидни. Оставих го да звъни. След дълъг, отчаян опит той спря.
Излегнах се на леглото.
Мислите ми ме караха да се чувствам висок десет фута.
Бях голям мъж, си казвах аз. Спуки… седемте му гангстери… а сега се бях погрижил и за брата на Pea.
Скоро тя щеше да дойде при мен. Бях сигурен, че ще стане така и желаех точно това. Исках тя да дойде при мен и да ми се отдаде. Бях готов да чакам.
Но първо трябваше да се изравня с нея.
Обичайният мотив за повечето престъпления са парите, но аз имах достатъчно нари, поне докато Сидни ми плащаше 60 000 долара на година. Като си мислех за престъпността осъзнах, че съм в уникално положение.
Аз исках да извърша престъпление, за да почувствам същото напрежение, същата опасност, същото вълнение, което Pea беше изпитала, но нямаше да имам нужда от това, което откраднех. Самата кражба щеше да ми донесе удовлетворение: крайният резултат не беше от значение.
Трябваше да строша леда, си казах. След като размислих рещих, че първо ще открадна кола. Това нямаше да бъде трудно. Щях да покарам колата около града и след това да я оставя недалеч от мястото, откъдето съм я взел. След като извършех това, щях да бъда крадец… И аз точно това исках, защото Pea беше крадец. Вероятността да ме заловят беше малка, но кражбата щеше да представлява известно напрежение, а аз точно това исках.
Защо да мисля? Защо да не го сторя?
Погледнах часовника си. Беше малко след полунощ.
С все още високо самочувствие си облякох якето, изключих светлината и излязох от стаята. Не взех асансьора, а слязох тихо по стълбите, минах през фоайето, където дремеше нощния пазач и излязох навън в горещата нощ.
Кражбата на кола се оказа по-сложно нещо отколкото си мислех. Отидох до най-близкия паркинг, но там имаше пазач, който ме гледаше недоверчиво и си опипваше палката, докато се мотаех около входа.
— Желаете ли нещо? — попита той с глас на полицай.
— Не и от вас — казах аз и тръгнах.
Минах по редица странични улици, където колите бяха паркирани броня до броня. Всеки път, когато спирах, за да видя дали някоя кола беше отключена, се появяваше някой от тъмнината и се втренчваше в мен преди да продължи пътя си. Усетих, че се потя и че сърцето ми бие лудо. Това наистина си беше напрежение и аз трябваше да си призная, че никак не ми харесваше.
Едва в 1:00 часа, когато нервите ми вече се бяха разклатили, открих кола, която беше отключена и ключовете й бяха на стартера.
„Мой ред е“, си помислих аз и избърсах потните си ръце в дънките. Огледах пустата улица и с туптящо сърце отворих вратата и седнах зад волана.
С трепереща ръка завъртях ключа и натиснах педала на газта. Чу се слабо ръмжене, което бързо отмря. Пот обля лицето ми, докато се взирах в тъмнината. Потърсих ключа за фаровете, намерих го и фаровете светнаха: слаба жълта светлина, която бавно изчезна.
Опитвах се да открадна кола с изтощен акумулатор.
Нервите ми не издържаха. Толкова напрежение ми стигаше за една нощ. Излязох от колата, затворих внимателно вратата и тръгнах надолу по улицата. Бях пресъхнал от жажда и силните ми мускули трепереха, като че ли бях пробягал цяла миля.