„Значи това означавало да изпиташ напрежение“, си помислих аз и все пак, какво бях постигнал? Бях се опитал да открадна кола — нещо, което хиляди хлапета правеха всеки ден — и не бях успял. Голям крадец, няма що! Помислих си как щеше да се разсмее Pea, ако чуеше за това мекушаво представление.
Започнах да съзнавам, че встъпването от честен живот, какъвто бях водил през последните тридесет години, в безчестен живот представляваше преграда, за която ми беше необходим кураж, какъвто нямах в момента.
На ъгъла, в края на улицата имаше нощен бар. Влязох да изпия една бира. В бара имаше само трима души: обичайния пияница, дебела курва на средна възраст и един хомосексуалист — момче на около осемнадесет, облечено в костюм с цвят на череши, коса, дълга до раменете и скъп златен часовник около китката. Той ми се усмихна превзето. При вида на неговия часовник изведнъж ме осени една идея. Занесох бирата си на една по-отдалечена маса и погледнах право към него. Само след секунда той беше вече до мен.
— Може ли да станем приятели? — попита той нетърпеливо. — Сигурен съм, че си самотен като мен.
Огледах го.
— Цената?
— Десет долара… ще прекараш чудесно.
— Имаш ли стая?
— Има един хотел нагоре към улицата… там ме познават.
Изпих бирата и се изправих.
— Какво чакаме?
Излязохме в тъмната, гореща нощ и тръгнахме по улицата. Той ми се усмихваше нервно от време на време и стоеше близо до мен от страх да не ме изпусне. Отдръпна се от мен, когато минахме покрай един полицай, който ни огледа и се изплю в канавката.
— Не е далеч, скъпи — каза момчето, — ето тук, към края на улицата.
Обърнах се назад. Не се виждаше нито ченгето, нито някой друг. Минахме покрай една уличка, която беше отрупана с вонящи боклукчийски казани. Хванах го и го бутнах в уличката.
Той издаде писък на протест, но то си беше само писък. Доставяше ми удоволствие да го удрям, защото такива като него не ми бяха по вкуса. Юмрукът ми потъваше в челюстта му и аз го свалих в мръсотията, като оставих главата му да падне върху купчина мухлясали обелки от картофи. След това се наведох над него, свалих златния му часовник, който вероятно е бил подарък от някой влюбен клиент. Хвърлих бърз поглед нагоре и надолу по улицата и тръгнах.
Отправих се обратно към хотела си.
Като минах покрай друг вонящ казан спрях и пуснах часовника в него. Покрих го с боклук и продължих да вървя.
Сега вече не бях на себе си от гордост.
Бях строшил леда. Вече бях крадец!
Събудих се на следващата сутрин от неспокоен сън и чух един глас да говори ясно в съзнанието ми. Гласът ми казваше: „Трябва да се махнеш от тук, още тази сутрин и да се върнеш в Парадайс Сити. Трябва да отидеш при доктор Мелиш и да му кажеш какво става с теб. Трябва да му кажеш за снощи и да го помолиш за помощ“.
Събудих се напълно и огледах стаята. Гласът беше толкова силен и ясен, че си помислих, че имаше някой в стаята.
След това осъзнах, че съм сънувал и се отпуснах обратно върху възглавницата.
Не можеше и дума да става за връщане. Мелиш не можеше да ми помогне, защото аз не исках никой да ми помага. Помислих си за Pea и желанието ми стана толкова силно, че се наложи да стана от леглото и да вляза под студения душ, докато горещината на тялото ми намалее. След това се обръснах, облякох пуловера и дънките и слязох в ресторанта, за да изпия две Чаши лошо кафе.
Няколко възрастни продавачи закусваха и преглеждаха тефтерите си. Никой не ми обърна внимание. Запалих цигара и се замислих за снощи.
Каква безгръбначна постъпка!
Как само щеше да ми се присмее Pea, ако знаеше!
Как бях изпортил кражбата на колата! След това този глупав малък педераст. Всеки би могъл да направи това, което направих аз! Какви рискове бях поел? Бях откраднал часовника му, което вероятно беше най-скъпото му притежание. Как можех да се гордея с тази постъпка? Спомних си, че Спуки Джинкс ме бе нарекъл Евтинийка. След случилото се снощи можех само така да бъда наречен: Евтинийка.
Но тази вечер, си казах аз, щеше да бъде по-различно. Тази вечер щях да се причисля към силните, но това трябваше предварително да се планира. Както стоях, пушех и мислех, най-накрая съставих план за действие.
Излязох от хотела, влязох в Буика и напуснах града. Сто мили северно по магистралата имаше един малък град на име Джейсънс Холт. Градът имаше портокалова плантация: беше чист, процъфтяващ и малък. Главната улица беше задръстена от камиони и продавачи на портокали. Намерих място за паркиране. Вървях по горещия тротоар, докато намерих магазин на самообслужване. Проправих си път сред тълпата от хора, които пазаруваха за почивните дни: море от хора, за които аз бях невидим.