Намерих снек-бара, изядох един сандвич със стек и изпих една бира, след което се качих с ескалатора до отдела за играчки. Там помолих момичето за револвер-играчка като споменах един несъществуващ племенник. Тя ми показа няколко вида револвери, автомати, дори един „Полковник Коуди Колт“. Избрах си един револвер „Берета“ — от филм на Джеймс Бонд.
Беше точно копие и изглеждаше застрашително, когато го хванах с ръка. След това слязох на долния етаж и купих сок с етикет „Световна Туристическа Асоциация“ от двете страни. Оттам отидох в магазина за мъже и след като потърсих известно време купих едно тъмночервено яке с черни външни джобове: яке, което се набиваше в очи. После отидох до щанда за дреболии и купих перука „Бийтълс“ и чифт посребрени тъмни очила, през които можех да виждам, но които покриваха лицето ми.
Сложих всички тези вещи в сака.
Върнах се в Лусвил към 16:15 часа.
Докато карах към хотела минах покрай градската болница и се сетих, че не бях виждал Джени и че тя сигурно се чуди какво е станало с мен. Една кола излезе от паркинга и аз веднага паркирах на свободното място. Стоях известно време, като се опитвах да реша дали искам да видя Джени. Бях склонен да не се виждам с нея, но другата половинка на ума ми ме теглеше към нея. Излязох от колата, отидох до една сергия за книги и купих „Денят на чакала“ от Форсайт и шедьовъра на Грейъм Грийн „Сила и слава“.
— Мислих си за теб — каза Джени, след като ми благодари за книгите. — Много ми се иска да си отидеш у дома.
— Не се тревожи.
Усмихнах се, като си помислих колко различна беше тя от Pea.
— Все още не съм готов за пищния живот на Парадайс Сити.
— Но с какво се занимаваш?
Аз вдигнах рамене.
— Разкарвам се. Този град ме привлича.
— Наранил си ръката си.
Кокалчетата ми бяха все още зачервени след ударите, които бях нанесъл на брата на Pea.
— Имах неприятности с колата… винтовия ключ се изплъзна. Как си Джени?
— Оправям се. Глезенът ще отнеме време.
Казах й за Сатъреното лице и за хлапето.
— Тя не ме иска.
— Госпожа Матис е професионалист. — Джени поклати глава. — Имаше ли нещо против?
— Не бих казал — спрях, след което я попитах това, което ме интересуваше. — Кажи ми, Джени… братът на Pea Морган… изглеждаше суров. Знаеш ли как изкарва прехраната си?
— Фел?
— Така ли се казва… Фел Морган?
— Фелдън… дядо му се казваше Фелдън Морган. Той е кръстен на дядо си. Дядо му е бил застрелян по време на банков обир.
— Така ли? Знаеш ли как Фел си изкарва прехраната?
— Мисля, че се занимава с разбити коли… продава резервни части… нещо такова. Защо се интересуваш?
— Онова бунгало… Господи, какво място! Не съм си представял, че човек, който си изкарва по някакъв начин прехраната може да живее така.
— Да. Някои хора просто не ги е грижа къде и как живеят — тя направи физиономия. — Тревожа се за Pea. Тя лесно може да се забърка в нещо. На брат й не може да се разчита. Обсебило я е това желание да забогатее. Тя просто не може да се примири с факта, че за да има пари трябва да работи… казва, че няма да чака толкова дълго. Толкова често съм говорила с нея, но не мога да я убедя. Започвам да си мисля, че е безнадежден случай. Не искам да казвам такова нещо за никого, но Pea е напълно възможно да е безнадежден случай. Чувствам, че скоро ще се забърка в неприятности и ще отиде отново в затвора.
— Е, погребението си е нейно — казах аз. — Но ми стана ясно каква трудна работа имаш.
Тя вдигна ръка и я отпусна върху чаршафа.
— Не се оплаквам. Това е моята работа.
Джени млъкна, след което отново продължи:
— Хората трябва да живеят собствения си живот. От време на време чувствам, че им влияя и това е моето, възмездие.
Тя ми се усмихна.
— Не мога ли и на теб да повлияя, Ларж, поне малко? Няма ли да се върнеш у дома и да забравиш този град… за да ме зарадваш?
Разни мисли се заредиха в главата ми. Джени беше добротворка: жена, която вървеше нагоре по ескалатор, който се движеше надолу. Имах други неща на ум. Това беше една възможност да я залъжа. Тя щеше да остане на легло още две седмици и не можеше да ме проверява.
Престорих се, че се двоумя, след това кимнах така, като че ли бях взел решение.
— Добре, Джени, ти ми повлия — казах аз, — ще си тръгна. Права си: губя си времето тук. Не ми се иска да те изоставя. Ти беше добра приятелка, но си нрава, ще си тръгна още утре.
Може би прекалих. Може би тя беше по-умна отколкото си мислех. Тя ме погледна тъжно.