— Знам, че хората трябва да направляват собствения си живот. Много малко хора се вслушват в съветите ми. Опитвам се, но те че ме слушат, така че не мога нищо повече да направя, нали?
Изведнъж ми се прииска да й кажа всичко, което ставаше с мен. Знаех, че никога няма да го разкажа на доктор Мелиш, но имаше нещо в нея, както си лежеше в леглото, което ме оглеждаше и ме подтикваше да й се доверя.
След това се сетих за Pea и моментът на признание изчезна.
Докоснах пръстите й, усмихнах се пресилено, казах няколко банални думи за поддържане на връзка и излязох от болницата, като вече си мислех за това, което щях да направя вечерта.
Като се прибрах в хотела, разопаковах нещата, които бях купил. Облякох якето, сложих перуката и сребристите очила. С револвера в ръка отидох до банята, където имаше голямо огледало.
Огледах се.
Наистина изглеждах странно. Бях сигурен, че никой нямаше да ме познае. Озъбих се и се опитах да Гледам страшно. Вдигнах пистолета, насочих го към отражението си и изревах:
— Това е обир!
Ако този застрашителен образ в огледалото беше влязъл в моята канцелария в Парадайс Сити, щях да му дам всички диаманти от сейфа без да се двоумя.
Доволен, свалих перуката, очилата и якето и ги прибрах внимателно заедно с револвера в сака. Чувствах се сигурен, с тези неща купени от Джейсънс Холт, а и нямаше начин полицията да ме открие след нападението.
Бях доволен от себе си.
Сега оставаше да чакам полунощ и тогава вече щях да бъда сред силните.
Легнах в леглото и репетирах операцията. Повторих диалога, който щях да използвам. След като се задоволих, че думите са чудесно подбрани заспах — бях доволен, че мога да сия. Това за мен беше доказателство, че нервите ми бяха здрави.
Към 21:00 часа се събудих и отидох в един снек-бар на отсрещната страна на улицата, където ядох мазни кюфтета и спагети. Не бързах. След като излязох от снек-бара се върнах в хотела, взех сака и отидох до колата, която беше паркирана в края на улицата.
Излязох извън града по магистралата. Пет мили извън Лусвил имаше една бензиностанция „Калтекс“. Не бях спирал там преди, но често бях минавал покрай нея. Търговията винаги беше оживена и знаех, че беше отворена цяла нощ.
Докато минавах покрай нея забавих Буика. Един дебел, силен мъж в цяла униформа зареждаше някаква кола. Не виждах никого другиго наоколо. Убедих се, че този човек беше нощна смяна и щеше да бъде сам.
Направих обратен завой при първа възможност и потеглих обратно към Лусвил. Прекарах следващите два часа в денонощно кино, което прожектираше стар уестърн. Беше достатъчно добър, за да ми задържи вниманието. Когато свърши филма излязох заедно с тълпата на горещата, прашна улица и влязох в колата си.
Известно време стоях без да мърдам преди да включа двигателя.
„Мой ред е“, помислих си аз и бях малко учуден, че сърцето ми биеше силно и ръцете ми се потяха.
На триста ярда6 от бензиностанцията имаше място за спиране. Паркирах, изгасих двигателя и светлините. Погледнах яркия намигащ надпис, който гласеше „КАЛТЕКС“. Слязох от колата и като се придържах към сенките, сложих си якето, перуката и очилата. Ръцете ми трепереха и когато извадих револвера-играчка от сака го изпуснах. Няколко трескави мига опипвах тревата преди да го намеря.
Сърцето ми биеше лудо. За момент се поколебах дали да се върна в хотела или да продължа.
Тогава Pea с червената си коса и циничните си сексапилни зелени очи се появи във въображението ми и нервите ми се стегнаха.
Тръгнах бързо по тревата отстрани на магистралата към светлините на бензиностанцията.
Само от време на време избръмчаваше някоя кола покрай мен.
Като наближих бензиностанцията забавих крачка.
Тръгнах бавно напред, като все още се придържах към сенките. Сега вече виждах малката, добре осветена канцелария. Дебелият служител гледаше късно телевизионно предаване с цигара в уста.
Напрежението караше сърцето ми да бие така лудешки, че ми беше трудно да дишам. Останах без да мърдам няколко минути и го наблюдавах. Магистралата беше пуста. Ако щях да го правя, трябваше да го направя сега.
Усетих се как измърморих: „Луд ли си? Можеш да се озовеш в затвора!“
Но все пак се придвижих напред като стисках револвера-играчка толкова силно, че започнаха да ме болят ръцете.
Служителят обърна глава, когато блъснах стъклената врата. Като ме видя той настръхна, а като съзря оръжието, замръзна.
— Това е обир — казах аз, но в гласа ми нямаше заплаха. Бях толкова уплашен, колкото и той.
Ние се втренчихме един в друг. Той беше мъж на около петдесет годишна възраст, дебел с бащински вид, сребриста коса, спокойни кафяви очи и твърди устни.