Набързо платих бирата и отидох до изхода. Фел вече тръгваше с ръце в джобовете на дънките: тясна, мръсна бяла тениска очертаваше силните му мускули.
Тръгнах след него и го последвах до един двор за метални отпадъци. Спрях и го наблюдавах как намаха на един дебел мъж, облечен в гащеризон, който се мъчеше да вдигне огромно парче метал.
С туптящо сърце и дишане на пресекулки се обърнах и хукнах обратно по улицата към колата. Подкарах с бясна скорост по магистрала №3.
Двадесет минути по-късно се движех по грапавия път, който водеше към бунгалото на Морган.
Мърморех си само едно: „Господи, дано да си е у дома“!
Като паркирах пред бунгалото, видях, че входната врата беше отворена. Изгасих двигателя и останах в колата, с ръце сграбчили волана, слушах ударите на сърцето си и гледах отворената врата.
Останах така минута-две, след това излязох от колата и със сексуална треска тръгнах бавно по грубата трева като си проправях път сред боклуците.
Като стигнах до отворената врата, Pea се появи на входа, който водеше към всекидневната.
Спогледахме се.
Тя се беше пооправила, откакто я видях за последен път. Беше облечена в оскъдна памучна рокля, която едва стигаше до колената й. Краката й бяха голи. Около врата й висеше евтино синьо колие.
Лицето й беше студено и безизразно както винаги. Зелените й очи гледаха също толкова цинично, колкото и преди.
— Здравей — каза тя с дрезгав глас, от който ме побиха тръпки. — Какво искаш?
Като се опитах да запазя гласа, си равен, казах — Знаеш какво искам.
Тя ме огледа и след това отстъпи назад.
— По-добре влез и ми кажи за какво става дума. Последвах я в мръсната стая. На масата имаше една нащърбена кана кафе и две мръсни чаши. Тенекиен пепелник, преливащ от фасове стоеше в центъра.
Наблюдавах я как отива до счупения фотьойл и потъва в него. Роклята й се вдигна до бедрата когато кръстоса крака и аз зърнах сините и пликчета.
— Мислех си, че ще чакаш аз да дойда при теб — тя посегна към кутията цигари, която беше на масата.
— Колко? — попитах аз дрезгаво. — Недей да палиш! Колко и да започваме!
Тя запали цигара и се усмихна подигравателно.
— Човече! Ама на теб много ти се иска — каза тя.
С трепереща ръка извадих две стодоларови банкноти от джоба си и ги хвърлих в скута й.
— Хайде, да започваме!
Тя вдигна банкнотите и ги погледна с безизразно лице, след което погледна мен. Надявах се да видя искра на алчност или дори задоволство, но студената маска на лицето й ме накара да изтръпна.
— Това пък за какво е? Двеста долара? Ти май имаш нужда от психиатър.
Това беше най-искреното нещо, което някога щях да чуя от нея, но на мен изобщо не ми пукаше. Желаех я почти до полуда и щях да я имам.
Извадих останалите три стодоларови банкноти и ги подхвърлих към нея. Въпреки, че силно я желаех, никога не съм мразил някого така, както я мразех сега.
— Това е повече, отколкото струваш, но ги вземи! — казах аз яростно. — А сега, хайде, да започваме!
Бавно и преднамерено тя сгъна внимателно петте банкноти и ги сложи на масата. Облегна се на стола, издиша дим през тънките си ноздри и ме загледа.
— Имаше времена, когато лягах и за един долар — каза тя. — Имаше времена, когато лягах за двадесет долара. Веднъж дори легнах за сто долара. Когато прекарваш години в затвора имаш време да си помислиш. Знам какво искат мъжете. Знам какво искаш ти и знам, че аз имам това, което искаш, а аз искам пари: не сто долара, нито пък петстотин, нито пет хиляди: аз искам истински пари! Има стари, дебели, тъпи кретени в тази страна, които струват милиони. Аз мисля за милиони. Аз ще намеря един от тези стари, дебели и тъпи кретени и ще му продам тялото си за истински нари. Ще ми отнеме време, но ще го пипна.
Тя посочи с досада парите на масата.
— Вземи си ги, Евтинийке. Краката ми ще си останат кръстосани, докато не намеря кретен с пари, каквито искам.
Стоях и я гледах втренчено.
— Няма ли да ти свършат работа петстотин долара?
— Не и твоите петстотин долара.
Толкова силно я желаех, че загубих малкото достойнство, което ми беше останало.
— Защо не? Петстотин долара за половин час. Хайде вземи парите и да започваме.
— Чу какво ти казах, господин Лари Диамантения Кар.
Настръхнах и се втренчих в нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Знам кой си. Фел разбра. Той взе номера на колата ти и провери в Парадайс Сити. Ти си известен, нали, господин Лари Диамантения Кар?
През яростта ми проблесна червена светлина, която ме предупреди да се махна от тази жена, но бях отишъл твърде далеч и само след секунда червената светлина избледня.