Това нападение изплаши до смърт госпожа П., която едва тогава осъзна, че нейният един милион и осемстотин хиляди доларов наниз от диаманти можеше да бъде източник на смъртна опасност. Тя светкавично постави огърлицата в сейф в банката и отказа да я носи.
Всичко това се случи преди пет години и сега, според Сидни, тя искаше да продаде огърлицата.
Знаех, както и Сидни, че през последните три години госпожа П. бе станала заклета комарджийка. Всяка вечер тя играеше комар в Казиното. Съпругът й й позволяваше да играе, защото освен че продаваше големи парцели от Флорида и строеше небостъргачи навсякъде, където можеше да се намери място за тях, той беше и сваляч. Докато съпругата му прекарваше по-голямата част от нощта в Казиното, той се въргаляше в сламата с всяко момиче, което му влезеше в очите. Но Плесингтън се грижеше за парите си и от време на време проверяваше комарджийските дългове на съпругата си и я попришпорваше. Госпожа П. никога не печелеше. Като се имаше предвид всичко това, не беше трудно да се досетя, че тя вече трябва да е изпаднала в тайни дългове до уши и беше решила да продаде огърлицата, преди нейният съпруг да разбере колко в същност дължеше.
— Лари? — гласът на Сидни гракна по телефона. — Слушаш ли ме?
Не ми пукаше за госпожа П., нито за огърлицата, нито дори и за Сидни. Pea все още изгаряше съзнанието ми.
— Слушам те — казах аз.
— За Бога, Лари, съсредоточи се — каза Сидни настойчиво. — Моля те… заради мен! Трябва да се върнеш! Не мога да си представя какво правиш в онзи отвратителен град. Моля те, кажи че ще се върнеш и ще ми помогнеш!
Отново побутване на съдбата. Преди няколко минути си мислех за самоубийство. Ако Сидни беше поискал да направя каквото и да било друго, освен да препродам огърлицата на Плесингтън, щях да затворя телефона, но тази огърлица до момента беше най-голямото ми постижение. Бях постигнал реномето си на един от най-видните търговци на диаманти със създаването й.
Депресията ми изведнъж се разсея. Умът ми заработи живо. Може би още една смяна на обстановката щеше да изтрие Pea от кръвта ми, но исках да си оставя вратичка, ирез която да избягам, ако се наложеше.
— Все още не съм добре, Сидни — казах аз, — имам главоболие и не ми е лесно да се съсредоточавам. Ако се върна и продам онова нещо, ще ми дадеш ли още малко свободно време?
— Разбира се, скъпо момче! Ще направя повече от това. Ще ти дам един процент от продажбата и можеш да си вземеш шест месеца отпуск, ако пожелаеш. Не мога да бъда по-справедлив, нали?
Той отново забуча като пчела в бутилка, преди да каже:
— Не съм го обсъдил с нея. Тя се задъхва за нари. Аз й казах, че ще се консултирам с тебе и ти ще й се обадиш.
Отново се поколебах, като си помислих за Pea, след което взех решение. — Добре. Ще тръгна веднага. Ще бъда при теб след два дни.
— Не идвай с кола. Ела със самолет. Аз ще се погрижа за билета — каза Сидни. — Не знаеш, колко ме облекчаваш! Хайде да вечеряме заедно. Ще се срещнем в девет часа в „Ла Палма“… Какво ще кажеш?
„Ла Палма“ беше един от най-скъпите и най-изискани ресторанти в Парадайс Сити, но Сидни наистина много му се искаше да ми угоди.
— Добре, ще се срещнем. — казах аз и затворих.
По време на двучасовия полет обратно към Парадайс Сити, докато стоях в малката кабинка, една мисъл, като черна змия, провираща се в стая, плъзна в ума ми.
„Има стари, дебели, тъпи кретени в тази страна, които струват милиони“.
Pea беше казала това.
Защо трябваше да чакам, докато стана стар, дебел и тъп?
Защо да не станех изведнъж страшно богат?
Помислих си за огърлицата на госпожа П. Един милион и осемстотин хиляди долара! С моето положение на виден търговец на диаманти в цял свят бях сигурен, че ще мога да продам камъните, като разбира се, бъда много предпазлив. Някои търговци щяха да се хвърлят на всичко, което им предложех. Често им продавах диамантите на Сидни, който винаги държеше да му се плаща в брой. Търговците никога не се интересуваха от това, защото Сидни също купуваше от тях и плащаше в брой, но, което беше по-важно, те приемаха моите разписки.
Ако разглобях огърлицата, нямаше да имам никакви трудности с продажбата на камъните на различни търговци. С моето положение в Лус и Фремлин не бе нужно да се притеснявам, тъй като Сидни вече не поддържаше връзка с тези търговци. Той оставяше аз да се справям с тях. Те щяха да платят в брой и щяха да си мислят, че парите отиват при Сидни, а аз щях да ги внасям в швейцарска банка. Да се отърва от огърлицата беше последната ми грижа, но да я открадна така, че никой да не ме заподозре, беше нещо съвсем различно.