Той се облегна и забрави за черния хайвер. Известно време ме гледа.
— Но ние не можем да постъпим така! — той изглеждаше шокиран. — Не можем да печелим по този начин от онова бедно същество.
— Това е бизнес, Сидни — казах аз и размазах още хайвер. — Питай Том дали не можем да го направим.
Той вдигна ръце.
— Том има душа като компютър и сърце като каса.
— Точно затова сега ядеш черен хайвер.
Той дъвка няколко минути, докато размишляваше.
— Наистина ли мислиш, че ще можеш да продадеш огърлицата за два милиона?
— Защо не? — бях сигурен, че няма да мога, но това беше въдица, която бях решил да разклатя под носа на Сидни. — Дори „Бъртънс“ могат да я купят на тази цена, но от теб ще завием да моделираш нашийника, който ще направи всеки друг диамантен нашийник, направен досега, да изглежда второкласен.
Очите му светнаха. Това беше предизвикателство, което се хареса на Сидни.
— Сигурен съм, че мога да се справя! Каква чудесна идея, Лари! Какво умно момче си ти!
Видях, че съм го уловил и започнах да се успокоявам. Спряхме да говорим, за да пием шампанско, след което аз направих крачка към тънкия лед.
— Това ще отнеме време, Сидни. Ще трябва да летя до Хонг Конг. Чан ще му трябва поне един месец, за да направи копието. Ще отнеме най-малко три, а може би и пет месеца, докато продам нашийника. През това време какво ще стане с г-жа П.?
Той ме зяпна. Това не му беше дошло на ум.
— Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде истина! Тя не може да чака. Не вярвам да може да чака дори и седмица!
Сервитьорът дойде и отнесе чиниите. И двамата мълчахме, докато се сервираше суфлето от раци и сервитьорът се оттегли.
Тогава аз пуснах моята малка бомба, без да знам дали ще избухне.
— Ако ще правим тази сделка, Сидни, така както аз си я представям, ти ще трябва да й заемеш парите, докато продадем колието.
Очите му се ококориха.
— Деветстотин хиляди долара? — гласът му стана почти нисък.
— Ти ще й заемеш с шест процента лихва, а накрая ще продадеш колието за два милиона — казах аз, — Попитай Том, дали това не е изключителна сделка.
— Но аз не мога да си позволя да й заема толкова много пари!
— Аз не казвам, че трябва ти да й ги заемеш. Фирмата ще й заеме.
— Том не би заел никога, никога нищо, дори и на Никсън!
— Добре, тогава ти й заеми парите. Твоята банка ще ти позволи да превишиш кредита. Какво ще загубиш? Ти ще получиш огърлицата. Дори и да не-мога да получа два милиона за нея — а аз мисля, че ще мога — ще получа толкова, колкото тя плати за нея. Дори и в такъв случай ти ще си удвоиш парите. Хайде, Сидни… такова нещо се случва само веднъж.
Той постави малко суфле в устата си, докато мислеше и изведнъж забелязах алчна искрица в очите му.
— Не е нужно Том да знае, нали? — каза той. — Искам да кажа, представи си, че аз заложа парите — своите собствени пари — тогава, когато ти продадеш колието, това, което ще получиш ще бъдат мои собствени пари… нали?
— Точно така… без един процент комисионна за мен.
Той ме погледна с присвити очи. Видях, че не беше мислил да ми плаща комисионна.
— Да… един процент за теб — и по изражението му разбрах, че той се опитваше да смята наум.
— Ще ми дадеш осемнадесет хиляди долара, ще удържиш деветстотинте хиляди на г-жа П., ще прибавиш шест процентовата лихва върху заема на г-жа П. и ще уловиш грубо осемстотин хиляди, което, струва ми се, е добра печалба.
Той помисли още малко и, най-накрая, каза:
— Имам още по-добра идея, Лари, скъпо момче. Да предположим, че се опиташ да убедиш госпожа П. да продаде огърлицата направо за седемстотин и петдесет хиляди? В края на краищата парите не са нейни. Бих могъл да продам акции, за да покрия тази сума, след това огърлицата ще бъде моя и няма да е необходимо да се тревожа за Том, нали? Ако направя това и ти продадеш диамантите за два милиона, бих могъл да направя милион и четвърт… това е доста привлекателно, нали?
— Аз си мислех, че ти не искаш да печелиш от онова бедно, бедно същество — отвърнах с шокирано изражение на лицето.
Той се размърда неспокойно.
— В края на краищата ти беше този, който каза, че това е бизнес.