Той спря, за да ме погледне.
— Мислиш ли, че ще можеш да я убедиш да продаде на тази цена?
— Бих могъл да опитам — довърших суфлето.
— Виж какво можеш да направиш утре, Лари. Сигурен съм, че ще успееш.
Сидни щракна с пръсти на един келнер и му поръча кафе.
— Ще ти кажа какво ще направя… ако ти вземеш огърлицата за седемстотин и петдесет хиляди, аз ще ти дам два процента от сделката. Не мога да бъда по-справедлив, нали?
— Включително билетът ми до Хонг Конг и всички разходи — казах аз, като знаех, че няма да има никакъв Хонг Конг.
— Разбира се, милото ми момче.
— Тери знае ли за г-жа П.?
— Не ми споменавай за онова ужасно момче! Наистина трябва да се отърва от него! — Сидни пламна от раздразнение. — Той наистина започна да става невъзможен!
— Това няма значение… той знае ли?
— Разбира се, че не!
— Сигурен ли си? Г-жа П. дойде при теб. Той не пожела ли да разбере какво иска тя?
— Ние дори не си говорим!
— Не може ли да е подслушвал? — притеснявах се от Тери. Той знаеше твърде много за диамантите, за да е безопасен.
— Не… не! Когато г-жа П. влезе, той се занимаваше с един клиент.
— Добре. Той не трябва да знае, Сидни. В същност никой не трябва да знае, защото иначе Том ще разбере. Сделката ще трябва да мине през фирмата. Том ще протестира, ако разбере какво възнамеряваме да правим.
Сидни отново се размърда нервно. На него това му беше добре известно.
— Ако купя огърлицата със собствените си пари — каза той малко предизвикателно, — това няма да има нищо общо с Том.
— Г-жа П. е клиент на фирмата — отбелязах аз. Исках да му внуша чувство за вина. — Виж какво, Сидни, за да държим фирмата настрана, най-добре ще бъде ти да моделираш нашийника у дома, не в канцеларията. Ако аз взема огърлицата, по-добре ще е да я държиш у дома, не в канцеларията.
Той не разбра, че това бе решаващо за моя план.
Не се поколеба.
— Да… ще запазим всичко това между нас, — той ме погледна доверчиво. — Ще ми помогнеш ли с нашийника, Лари?
Не му липсваше нахалство, помислих си аз. Знаеше, че без мен няма да може да направи нашийника, нито пък да принуди г-жа П. да се раздели с огърлицата на тази безобразна цена и все пак възнамеряваше да направи огромна печалба, да държи Том Лус настрана, а на мен да предложи някакви си мизерни два процента.
— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен — казах аз.
По време на полета, докато мислех как да открадна огърлицата безопасно, имах угризения заради Сидни, защото ако планът ми успееше той щеше да загуби, но тъй като сега си показваше алчността, моите угризения изчезнаха.
Ако ми беше казал „Виж какво, Лари, хайде да делим петдесет на петдесет. Ти свърши цялата работа, а аз ще осигуря капитала“, нямаше да го извърша, но тъй като той беше тъй дяволски алчен, аз реших да го направя. На него не му пукаше, че ще извие ръката на г-жа П., тогава защо на мен трябваше да ми пука, че ще извия неговата?
Сцената, която преживях с г-жа П., трябва да бъде забравена. Тя не нарече Сидни крадец, но го намекна. Тя плачеше и кършеше дебелите си ръце. Носеше се из голямата приемна и изглеждаше нелепо. Обвини ме в лъжа, като ми припомни, че й бях казал, че диамантите живеят вечно и никога не губят стойността си. Тогава й отговорих, че огърлицата трябва да бъде разглобена и ако можеше да почака година-две, бих могъл да получа поне милион и половина за диамантите и платината, но тъй като тя искаше парите веднага, това беше най-доброто, което Сидни можеше да предложи.
Най-накрая тя се успокои. Три четвърти милион долара, при положение, че загубата не беше твоя, не си струваше сълзите. Но не беше помислила, че ако се опитаме да продадем огърлицата в този й вид, пресата отново ще реагира и това най-накрая я убеди.
Каза, че ще приеме чека, който аз бях приготвил и който Сидни ми беше дал, но прибави, че никога повече няма да купува от Лус и Фремлин.
Аз й отговорих тактично, както обикновено се прави, но в същност не ме интересуваше…
След това тя ми сервира нещо толкова неочаквано, че аз не можах да реагирам известно време.
— Най-малкото, което можете да направите, е да ми дадете стъклената огърлица — каза тя. — Това е най-малкото, което можете да направите! Ако някога съпругът ми пожелае да види огърлицата, мога да му покажа имитацията. Той няма да разбере.
Тя не можеше да знае, разбира се, че стъклената огърлица беше в ядрото на моя план. Без нея моят план да спечеля два милиона просто не съществуваше.
След като Сидни предаде истинската огърлица на г-жа П. преди пет години, той ме понита за стъкленото копие.