Сидни беше стиснат и не обичаше да пропилява нито долар. Казах му, че е в сейфа и го попитах защо се интересува. Той каза дали не мога да я изпратя обратно на Чан и да си върна парите. Възможно ли е Чан да ни плати за нея… може би три хиляди долара. За какво ни беше тази стъклена имитация?
Огърлицата беше нещо, с което се гордеех. По онова време имах късмет със стоковата борса и се чувствах богат. Казах му, че ще върна копието на Чан и ще го попитам какво може да ни предложи, но не постъпих така. Задържах огърлицата като сувенир. Когато Сидни попита, какво е станало, аз му казах, че Чан ми е платил две хиляди и петстотин долара и му дадох свой собствен чек.
Сега тук г-жа П. също търсеше копието.
Казах й, че е било разглобено и камъните са били използвани за други имитации.
Тя едва не се взриви, когато чу това и настоя веднага да направим нова имитация. Отговорих, че ще уредя това за нея, но тя трябваше да осъзнае, че работата щеше да отнеме най-малко три месеца. Трябваше да се задоволи с това.
Ние отидохме заедно, с нейния Ролс до банката и тя извади огърлицата от сейфа, която беше в пищна кожена кутия, подплатена с черен велур. Не бях виждал огърлицата от четири години. Красотата й ме накара да поема дълбоко дъх. Предадох й чека, а тя ми предаде огърлицата.
Едва не падна по стълбите, докато тичаше да внесе парите от чека. Оставих я да говори с управителя и взех такси обратно до апартамента си.
Отключих стенния си сейф и извадих стъклената огърлица. Положих копието и истинската огърлица едно до друго на масата и ги разгледах.
Сидни определено беше моделиер. Не беше специалист по диаманти и бях сигурен, че няма да познае кое е истинското. Чан се беше справил прекрасно, дори и Тери можеше да бъде заблуден, докато не прегледаше камъните, но щом ги прегледаше, той щеше да разбере. Тери, обаче, нямаше да има възможност да ги прегледа, бях се справил с това препятствие.
Поставих стъклената огърлица в кожена кутия, а истинската огърлица в пластмасова, която сложих в сейфа си.
След това се обадих на Сидни в магазина. Казах му, че всичко е наред. Той забръмча, както обикновено, като пчела в бутилка и ме помоли да бъда в неговия апартамент след половин час.
Апартаментът на Сидни беше превъзходен. Имаше изглед към морето, просторна всекидневна, обзаведена с вкус, четири спални, басейн на терасата, фонтан в коридора и всички джунджурийки, които само един богат педераст знаеше как да използва.
Той ме чакаше с нетърпение.
— Как го понесе тя? — поиска да узнае, докато ме въвеждаше в голямата стая и гледаше кафявия плик, който носех.
— Както можеше да очакваш. Тя не те нарече крадец, но го намекна. Каза, че никога повече няма да се появи на вратата ни.
Сидни въздъхна.
— Помислих си, че бедното същество може да реагира така. Е, трябва да бъдем смели. В края на краищата тя не е купила нищо от нас през последните няколко години — той продължи да гледа пакета. — Това ли е то?
Това беше моментът. Придвижих се към едно петно слънчева светлина, скъсах кафявата хартия и отворих кутията. Слънчевата светлина придаде блясък на стъклото и Сидни се втренчи в огърлицата.
— Прекрасна е, Лари! Наистина е прекрасна! Умничкият ми. Сега аз трябва да се захващам за работа.
Той взе кутията от мен, погледна отново огърлицата, след това я затвори. Първото, най-важно изпитание изглежда беше преодоляно.
— Ще направя няколко модела и след това ще ги обсъдим. Почивните дни са пред мен.
— Това ми напомня, Сидни, че си оставих колата в Лусвил. Ще отлетя утре и ще я докарам обратно. Може ли да отсъствам в понеделник?
— Разбира се. Дотогава ще имам нещо, върху което ще можем да работим.
Гледах го как отива към една картина на Пикасо, как я сваля и отваря стенния сейф, който беше скрит зад картината. Знаех за този сейф. Беше изключително сложен, не от онзи род сейфове, в които можещ да се вмъкнеш без да си навлечеш куп ченгета в ръцете. Той постави кутията в сейфа, затвори го и окачи отново картината. Усмихна ми се:
— Можеш да почиваш чак до вторник вечерта. Ела тук. Ще вечеряме заедно и след това ще обсъдим моите проекти… да кажем в осем часа?
— Чудесно. Добре, Сидни, ще се върна в магазина.
По пътя обратно, докато стоях в таксито, си мислех, че след по-малко от двадесет и четири часа щях да видя Pea.
ЧАСТ ШЕСТА
Малко след 11:00 часа паркирах пред бунгалото на Морган. Входната врата беше отворена, но нямаше никакъв друг признак на живот.
Излязох от колата, прекосих поляната с неокосена трева и спрях, за да надникна във всекидневната.
Pea стоеше на масата с разтворен вестник пред себе си.