— Ако не ми се обадите до вторник-полунощ, ще знам че нямате смелостта да свършите работата и ще си търся други.
Това беше заключителното ми изречение.
През петте години, в които работих за Сидни, бях ходил в неговия апартамент хиляди пъти. Нощният пазач, Бърт Лосън, ме познаваше и винаги ме поздравяваше весело, когато ми отваряше вратата.
В 22:00 часа стъклената врата на фоайето се заключваше. Щом веднъж се заключеше, Лосън се оттегляше в малката си канцелария и прекарваше остатъка от нощта пред телевизора. Той се появяваше само, за да отвори на някой посетител или да отговори на телефона, който рядко го безпокоеше.
Четиримата богати притежатели, в това число и Сидни, имаха ключове за входната врата и влизаха сами след 22:00 ч. С изключение на Сидни, останалите трима бяха възрастни и рядко излизаха нощем. Това ме улесняваше. Ключалката на входната врата беше марка „Йел“. Лосън натискаше резето, когато беше време да се заключи и вратата можеше да се отвори само с ключ. Не очаквах да имам някакви неприятности при посещението си след 22:00 ч. Лосън щеше да ми отвори, щях да взема асансьора за последния етаж, след това щях да сляза пеша до фоайето. Дотогава Лосън щеше да си бъде в канцеларията пред телевизора, Аз трябваше само да се промъкна през фоайето, да вдигна резето и да се кача по стълбите до апартамента на Сидни.
Сидни също имаше ключалка с марка „Йел“. Тъй като често си забравяше ключовете, той рядко заключваше входната си врата, защото знаеше, че входната врата на сградата се пазеше денем и се заключваше нощем. Ако в нощта на нападението той заключеше вратата си, докато аз бях с него, щях да намеря начин да я отключа. Можех да оставя куфарчето си във фоайето, да изляза да го взема, докато той работеше на бюрото, да вдигна резето и да отключа вратата. Беше много важно Фел и Pea да се втурнат в апартамента и да изненадат Сидни. Бях сигурен, че той щеше да припадне от страх. Щеше да се сгърчи при вида на пистолет. Бях сигурен, че от негова страна нямаше да има проблеми, но за да се предпазя от подозрения, трябваше да се покажа смел. Трябваше Фел да ме удари с пистолета. Това не ми харесваше, но беше необходимо, за да ме предпази от всякакви подозрения. Вече бях прекарал мозъчно сътресение. Той не трябваше да ме удря но главата, си казвах аз, а по лицето.
Всички тези мисли минаваха през главата ми, докато карах обратно към Парадайс Сити. Почувствах се уверен, че Pea и Фел бяха лапнали въдицата, въпреки недоверието на Pea. Ho ако те си въобразяваха, че щях да им позволя да отнесат един милион и осемстотин хиляди долара в диаманти, се лъжеха жестоко.
Хитростта в моя план беше да ги оставя да откраднат стъклената огърлица. По време на полета обратно към Парадайс Сити във въздушното такси аз започнах да осъзнавам, че нямах доверие на Pea. Сега, докато карах Буика, се питах дали наистина исках да имам нещо общо с нея. Аз я желаех, но разбрах, че желая един милион долара по-силно. Ако можех да легна с нея като с проститутка, каквато тя всъщност си беше, щях да го направя, но след като я видях този път, разбрах, че тя беше твърда, жестока и безчувствена. Докато карах миля след миля, в мен започна да узрява мисълта да използвам Pea и брат й като котешки нокти. За разлика от видиотения си брат, Pea ме подозираше. Трябваше да бъда много внимателен с нея в сряда вечер.
Щях да се проваля, ако, като някаква дива котка, която надушва скрития капан и знаеше инстиктивно, че има капан, Pea откажеше да свърши работата. Без нея и Фел планът щеше да пропадне. Нямах други връзки с измета на обществото. Не можех просто така да потърся двама мъже за обир на бижута.
Така че всичко зависеше от сряда вечерта. Бях сигурен, че тя щеше да дойде в мотела, но дотогава щеше да има достатъчно време да мисли, да търси клопки и да се опита да разбере защо така глупаво й предлагах половин милион долара.
По изражението в студените й, зелени очи, бях сигурен, че моето обяснение не е било убедително.
Но бях сигурен в едно:никога нямаше да й дойде на ум, че огърлицата е фалшива. Почувствах, че с шанса позволявайки им да вземат огърлицата, нейните подозрения щяха да бъдат приспани. Клопката беше да им дам възможност да вземат фалшивата огърлица и аз бях сигурен, че тя нямаше да се досети. Щеше да се почувства силна, щом огърлицата е в нейните ръце. Щеше да бъде сигурна, че аз нямаше да я измамя.
Когато пристигнах в магазина във вторник сутринта, Джейн Баумън, моята секретарка, ми съобщи, че Сидни няма да дойде. Чувствал се зле. Явно се мъчеше с проекта на нашийника и му беше трудно. Помислих си, дали да не му се обадя, но тъй като Тери ме наблюдаваше, реших да му се обадя през обедната почивка.