Бизнесът вървеше добре онази сутрин. Продадох диамантена брошка, гривна и годежен пръстен преди обедната си почивка.
Обадих се на Сидни от една телефонна кабина. Той беше депресиран.
— Лари, скъпи, това няма да е лесно. Правих опит след опит през цялото си почивно време и вече започвам по-малко да се отчайвам.
Това не беше типично за Сидни, но аз знаех, че неговата задача беше трудна.
— Не е лесно да се спечелят два милиона, Сидни — казах аз. — Имаш ли какво да ми покажеш довечера?
— Да ти покажа? — гласът му стана писклив. — Стотици проекти, които вече ми омръзна да гледам.
— Не се тревожи. Ще дойда към девет и ще ги разгледаме… чу ли?
— Ти си така уверен! Да… ще накарам Клод да приготви прекрасна вечеря… ела по-рано. Ела в осем.
— Съжалярам, не мога. Ще се видим в девет — казах аз и свалих слушалката.
Исках нашите срещи, докато работехме върху нашийника, да се състоят късно вечерта. Това беше крайно необходимо, за да се осъществи моя план.
Клод, прислужникът на Сидни, беше дебел, добродушен педераст, който някога е бил заместник-главен готвач в „Максим“ в Париж. Неговото работно време беше от 8:00 до 20:00 ч. Той пристигаше точно навреме и си тръгваше точно навреме. Готвенето му беше превъзходно и той поддържаше луксозния дом на Сидни в безупречно състояние с помощта на две негърки, които вършеха черната работа.
Онази вечер, няколко минути след 21 часа, той отвори вратата, когато позвъних и ми се усмихна. Бях един от редките му любимци.
— Добър вечер, господин Лари. Мога ли да изразя задоволството си от това, че се чувствате по-добре? — поздравът му беше искрен. — Моля ви, влезте. Господин Сидни ви очаква — като сниши гласа си, той продължи — Вечерята е почти готова, така че моля ви, не се бавете прекалено много с коктейлите.
Казах, че ще се погрижа за това и после влязох в огромната всекидневна, където намерих Сидни на бюрото с тройно сухо мартини до себе си.
— Лари! Колко се радвам да те видя… това е истински ад! Ела да видиш!
Отидох до големия шейкър и си налях двойно мартини, след това се отпуснах в един от големите фотьойли.
— Не сега, Сидни. Хайде първо да хапнем. Нощта е пред нас.
— Главата ми просто бръмчи. — Сидни донесе чашата си и седна на друг стол близо до мен. — Започвам да се чудя, дали изобщо ще успеем. Господи! Не можах да спя снощи! Все си спомнях, че съм дал на онази ужасна жена, седемстотин и петдесет хиляди долара! Трябва да съм си загубил малкото мозъче! Започвам да се чудя, дали някога ще си върна парите!
— Успокой се… ще си ги върнеш, че и отгоре. Не изпадай в истерия, Сидни. Ще оправим всичко това след вечеря.
Въпреки че забелязах неговото безразличие, разказах му за това, което се беше случило в магазина, какво бях продал, кой го беше купил и колко много хора бяха питали за него.
Докато говорих, свърших с мартинито и Клод съобщи, че вечерята беше сервирана. Беше изключително добра вечеря: пълнени яйца от чайка, следвани от ястие в стил Едуард VII, един от най-големите специалитети на „Максим“.
След вечерята се върнахме във всекидневната. Чух Клод да излиза и входната врата да се затваря. Чудех се дали е пуснал резето.
— Ще отида до тоалетната — казах аз, — след това ще се хванем на работа.
Докато Сидни стоеше зад бюрото, аз отидох в коридора, видях, че резето беше вдигнато и вратата отключена, след това влязох в тоалетната, пуснах водата и се върнах във всекидневната.
Прекарахме следващия половин час в разглеждане на проектите на Сидни. Това за мен беше губена на време, тъй като знаех, че нашийник нямаше да има, но трябваше да изиграя театъра до докрай. Сред многото проекти избрах три, които, както му казах, бяха много близко до целта.
— Наистина ли мислиш така, Лари? Не го казваш от учтивост? — Сидни ме погледна умолително.
— С огърлицата до себе си ли работиш?
— Ами не — очите му се изцъклиха. — Държа я в сейфа.
— Това е причината! — щракнах с пръсти. — Ето, защо се мъчиш толкова. Вземи колието и го сложи на бюрото. То ще те вдъхнови.
Той впери очи в мен, след това щастлива усмивка озари лицето му.
— Знаеш ли, не бях се сетил за това! Умничкият ми! Може би си прав! — Той премести картината на Пикасо и отвори сейфа. Макар че знаех, че ми имаше пълно доверие, той застана така, че да не мога да видя как го отваря. Беше похарчил доста нари за този сейф и комбинацията беше само негова тайна.
Той постави колието на бюрото. Преместих настолната лампа, така че светлината да падне директно върху стъклената имитация. Камъните наистина изглеждаха добре.
Той седна и се загледа в огърлицата, след което взе най-добрия си проект и го огледа.