— Прав си, Лари, скъпи. Тук съм го подредил погрешно. Какъв глупак съм! Да, мисля, че мога да се справя по-добре — той започна да скицира трескаво, докато аз пушех и го гледах. След половин час и след три неуспешни опита той направи чернова, която беше толкова впечатляваща, щото почувствах, че ако не обуздая ентусиазма му, втора среща няма да има, а тя просто трябваше да се състои.
— Точно това е! Чувствам го! — възкликна той въодушевено. — Погледни!
Беше нрав, разбира се.
— Добър е — казах аз с безизразен глас.
— Съвсем точна е! Виждаш ли как съм поставил големия камък? Защо не се сетих по-рано?
— Отлично е — намръщих се аз, след това поклатих глава.
— Не мислиш ли, че е точно?
— Почти точно. Мога да продам това за милион и половина, но ние искаме два милиона.
— Няма да купя повече камъни — гласът на Сидни стана раздразнителен, — ако това си мислиш.
— Не… не, разбира се, че не. Подредбата е съвършена. Но не съм сигурен за художественото оформление. Може би е твърде класическо. Не трябва да бързаме, Сидни. Остави ме да помисля. Ще дойда тук в петък вечерта. Дотогава съм сигурен, че ще сме стигнали до някакво решение.
— Петък вечер? — той отвори своя дневник и го разгледа. — В петък не мога, имам ангажимент за една скучна вечеря, който просто не мога да отменя. Четвъртък е добре за мен.
— Чудесно — изправих се. Помислих си, че имам цял ден в сряда и до 22:00 ч. в четвъртък да обмисля всички подробности… Имаше достатъчно време. — Ще бъда тук, малко след десет часа. Следващата стъпка ще бъде Хонг Конг.
— Ела по-рано, Лари. Клод ще приготви нещо специално за теб.
— Съжалявам. Не мога да дойда по-рано. Ще вечерям с Джонсънови (лъжа)… Господ да ми е на помощ! Тя се интересува от една диамантена брошка. Когато разбера, какво горе-долу иска, ще те накарам да направиш няколко модела за нея.
— Онази ужасна стара глезла! — въздъхна Сидни. — Винаги старите и дебелите…
— В тях са парите.
Сложих неговия проект в портфейла си.
— Как се чувстваш, Лари? Все още изглеждаш нервен — попита Сидни, докато ме изпращаше до входната врата.
— Добре. Изморявам се. Когато продадем този нашийник, мисля, че ще предприема пътешествие… ако нямаш нищо против.
— Продай този нашийник, скъпи и можеш да отидеш на луната, ако искаш, аз плащам.
Когато затвори входната врата, спрях и се ослушах. Той не пусна резето.
Всичко сякаш вървеше в моя полза.
Върнах се в апартамента си в 23:20 ч. Налях си уиски и сода, седнах и се замислих.
При положение, че Pea и Фел бяха лапнали въдицата и се съгласяха да свършат работата, бях сигурен, че ще влязат в блока и в апартамента на Сидни без проблеми.
Спомних си, че Pea имаше досие. Тя трябваше да носи ръкавици. Ако оставеше дори и един отпечатък, моят план щеше да се взриви в лицето ми, тъй като бях сигурен, че ако те бъдат заловени, щяха да ме издадат.
Но щеше ли да се намеси полицията?
Положението на Сидни беше деликатно. Ако извикаше полиция, Плесингтън щеше да разбере, че съпругата му е продала огърлицата. Ако на Сидни това му беше безразлично, то в никакъв случай не му беше безразлично дали неговият партньор Том Лус щеше да научи. Това можеше да причини непоправим разрив между тях, защото, както Сидни и аз знаехме, неговото поведение беше неетично. Лус беше упорит и нямаше да прости лесно на Сидни, а това, както ми беше известно, Сидни искаше да предотврати на всяка цена. Том беше по-важен за него дори и от моите познания.
Но щеше ли Сидни да се прости със седемстотин и петдесет хиляди долара, без да предприеме нищо? Въпреки, че той беше изключително богат, загубата на такава сума щеше да го осакати.
След като помислих известно време, реших, че той щеше да постъпи точно така, вместо да застане лице в лице с гнева на Том Лус и вредата, която г-жа П. можеше да нанесе, ако тръгнеше да обикаля богатите му клиенти и да им казва, че на него не може да се вярва. Ако той не се сетеше за това, аз щях да му го припомня.
В случай, че не извикаше полиция, щях да бъда на чисто. Щях да продам огърлицата камък по камък, да складирам парите в Швейцария, да продължа да работя при Сидни три-четири месеца, след това да си подам оставката под предлог, че съм се разболял. След това щях да отида в Европа и да се установя някъде, може би в швейцарските Алпи с моя милион.
После си спомних за Pea и Фел. Как щяха да реагират, когато откриеха, че бяха откраднали стъкло, а не диаманти? Тези двамата можеха да се окажат точно толкова опасни и жестоки, колкото Спуки. Тъй като бяха част от грабежа, те нямаше да ме издадат, но щяха да тръгнат след мен.