— Да — кимна Фел. — Това е разумно.
Взех от портфейла си пътническите чекове и ги хвърлих в скута на Pea.
— Това ще покрие разходите ти. Няма да имаш трудности с купуването на билет до Фриско, дай фалшиво име и адрес. Тръгваш в определения час. Намираш си скромен хотел и търсиш работа. Това е важно в случай, че полицията направи проверка. След десет дни се връщаш в Лусвил… не по-рано… ясно ли е?… Десет дни.
Сега тя зададе първия си въпрос.
— А какво ще стане с огърлицата? В джоба ти ли трябва да я натъпчем преди да се пръждосаме, за да я продадеш?
— Ако си мислиш, че това е страхотна идея, докато ви гледа Сидни имаш нужда от психиатър — казах аз с изострено внимание. — Вие ще вземете огърлицата със себе си. Фел или ти ще я скриете в бунгалото. Това си е ваша работа.
Тя впи присвитите си очи в мен.
— Доста си доверчив. Ами ако се пръждосаме с огърлицата. Ще изглеждаш тъпо, нали?
— Да си представим, че го направите — усмихнах й се аз. — Да не би да се въобразявате, че ще можете да я продадете? Тя ще трябва да бъде разглобена. Да предположим, че я разглобите. Говорим за един милион. Ще бъдете изправени пред невъзможната задача да си намерите някой да извърши продажбата, но дори и да намерите, той ще ви одере кожите. Ето защо, мога да си позволя да ви вярвам. Познавам търговци, които биха ми платили най-високите цени за тези камъни без да задават въпроси… вие не познавате. Всичко е много просто.
Тя се замисли над това, след което за първи път започна да се успокоява.
— Е, добре — каза тя — но какво ще стане, когато ти продадеш камъните? Ти вземаш огърлицата. Да предположим, че избягаш и ние станем за смях?
Тя следваше стъпките на предишното ми мислене. Бях предположил, че тя ще зададе този въпрос и бях подготвен.
— Фел се връща в бунгалото, за да поддържа фасадата — казах аз, — но ти ще дойдеш с мен като моя секретарка. Ти ще бъдеш вътре във всички сделки. Ще знаеш, какво ще заплатят за всеки един камък. Ще ми бъде платено в брой. Веднага щом получа парите от всеки камък, ще ти давам половината. Това успокоява ли те?
Тя се облегна и ме погледна. Бях й отнел всякаква почва за съмнения. Тя не можеше да измисли други възражения.
— Стига да не ме изоставиш, когато не те гледам.
Отново й се усмихнах.
— Няма да мога, дори и да искам. Целта е да сме колкото се може по-близо един до друг — спрях, след това продължих, като гледах право към нея, — даже ще спим заедно… това е част от сделката.
Фел нададе гръмък смях.
— Тоя е мой човек! Братко! Заслужаваш това, което получаваш!
Pea изведнъж се усмихна: твърда, студена усмивка, но все пак усмивка.
— Дадено — каза тя. — Добре, ще свършим работата.
Поех си дълбоко дъх.
— Добре. А сега да уточним останалите подробности и да тръгвам. Първо, и двамата ще носите ръкавици. Това е много важно. Ако оставите дори и един отпечатък в апартамента на Фремлин, няма да има никакъв милион — посочих сака. — Донесъл съм облекло за Фел. Хвърли един поглед.
Фел отвори чантата и извади перуката, очилата и якето. Усмихвайки се, той си сложи перуката и очилата и се погледна в огледалото.
— Направо е супер! Аз самият не мога да се позная!
Погледах Pea.
— Скрий косата си под някаква кърпа. Купи си чифт от тези очила, за да скрият зелените ти очи. Веднага щом работата свърши, смени дрехите, с които си облечена сега. Купи си евтин куфар, сложи нещата си в него и го изхвърли някъде на безопасно място. Фел трябва да стори същото… ясно ли е?
Тя кимна. Беше доста по-кротка сега и знаех, че беше лапнала въдицата.
Тупнах листа върху масата.
— Всичко е написано тук — казах аз. — Всичко, което ви казах. Прегледайте го отново и отново, докато научите всеки ход наизуст, след това го унищожете — изправих се. — Това е всичко. Утре вечер в десет и тридесет.
Отново погледнах към Фел:
— Помни — лицето, не главата. Удари ме достатъчно силно, за да бъде убедително.
Той се усмихна:
— По-добре ти, отколкото аз.
Спрях на вратата и ги погледнах.
— По-добре аз, отколкото един милион долара — казах и тръгнах.
ЧАСТ СЕДМА
Четвъртък мина толкова добре, колкото можеше да се очаква. Бях нервен, въпреки че се опитвах да не бъда, а Сидни почти ме влуди със своето бръмчене и прелитане насам-натам. Постоянно излизаше от кабинета си, завърташе се около приемната, хвърляше ми заговорнически погледи и отново се скриваше. Разбира се, Тери разбра, че става нещо и ме наблюдаваше със злобни, любопитни очи.
Най-накрая реших, че това трябва да престане. Влязох в кабинета му и затворих вратата.