— За Бога, Сидни — казах аз, — овладей се. Държиш се като беглец от мафията.
Очите му се изцъклиха.
— Така ли? Та аз спокоен като поп. Какво искаш да кажеш?
— Спокоен като поп, който е намерил момиче в леглото си.
Той се изкиска.
— Е, може да съм съвсем мъничко развълнуван. Просто не мога да дочакам тази вечер! Ще бъдеш наистина очарован!
— Запази го за довечера и престани да се мотаеш около мен. Тери вече си гризе ноктите от любопитство.
Той разбра намека и остана в кабинета си до края на следобеда, но когато си тръгна към 18:00, не можа да се сдържи и ми намигна. Намръщих се и той си тръгна леко сломен.
Тери веднага се изправи и дойде при мен.
— Какви са тези вълнения? — попита той — Сидни се държи като йо-йо7 цял ден. Вие двамата да не сте замислили нещо?
Започнах да разчиствам бюрото си.
— Защо не попиташ него? Ако той пожелае да знаеш, сигурно ще ти каже.
Тери сложи ръцете си върху бюрото ми и се наведе напред. Малките му злобни очички бяха бесни.
— Мразиш ме, нали?
Аз се изправих.
— Не повече, отколкото ти ме мразиш, Тери — казах аз и прекосих приемната, за да вляза в банята.
Десет минути по-късно карах обратно към апартамента си. След седмица, а може би и по-малко, казах си аз, щях да бъда в Антверп, за да разговарям с един от най-големите търговци на диаманти. Щях да му предложа десет от най-добрите камъни, но не и най-големия. Него щях да занеса в Хатън Гардън, Лондон. Уолъс Бърнстайн вече ме беше помолил да търся висококачествен камък, който можеше да се използва за корона. Той намекна, че беше за някой от Кралското семейство. Бях сигурен, че ще грабне големия камък заедно с цената му. След това от Лондон за Амстердам, след това за Хамбург и най-накрая за Швейцария Дотогава щях да струвам един милион долара. Тази сума, вложена при 8 процента лихва, щеше да ми осигури доход от 80 000 долара до края на живота ми. Щях да подам документи за Швейцарски паспорт за чужденци, да платя таксата и да се уредя завинаги.
Бях доволен от начина, по който се бях справил с Pea. Бях сигурен, че тя вече не ме подозираше, а това беше важно. Докато тя беше във Фриско, а брат й в Лус-вил, щях да имам достатъчно свобода за действие.
Всичко сега зависеше от това дали Сидни щеше да се обади в полицията след обира. Трябваше да внимавам с него. Той щеше да бъде бесен. В такова състояние беше трудно да го контролирам. Трябваше да го предупреждавам, че веднъж намесеше ли се полицията, Том Лус ще чуе за случилото се. Зависеше от това дали яростта на Сидни или страха му от Лус щеше да надделее и аз бях склонен да вярвам, че ще бъде второто.
Върнах се апартамента си 18:35 часа. Трябваше да убия четири часа. Спомних си, че би трябвало да съм на вечеря с Джонсънови, взех душ, обръснах се и облякох тъмен костюм. Направих всичко това бавно и все още ми оставаха три часа и четвърт, преди да се впусна в действие.
Налях си уиски, включих телевизора, който не задържа вниманието ми, така че го изключих Помотах се на-горе-надолу във всекидневната, неспокоен и нервен. Постоянно гледах часовника си Не ми се ядеше. В стомаха ми нарастваше неспокойно чувство, но уискито помагаше. Без каквато и да било причина изведнъж си помислих за Джени. Почувствах внезапна нужда да поговоря с нея. Претърсих джобния си дневник, намерих номера на градската болница в Лусвил и се обадих.
След известно време Джени каза:
— Ало?
— Здравей — седнах и изведнъж се успокоих. — Обажда се твоят стар партньор от социалния патронаж. Как си, Джени?
— Лари! — радостта в гласа й ме накара да се почувствам добре — Колко мило от твоя страна, че се обаждаш. Справям се чудесно Мога дори да подскачам с две патерици.
— Така ли… прекрасно! Кога те изписват?
— Към края на следващата седмица. Не мога да дочакам да изляза и да се заема отново с работа. Кажи ми, Лари, всичко при теб наред ли е?
Помислих си как щеше да реагира, ако й кажех, че възнамерявам да се замеся в обир.
— Добре съм. Отново в крачка… зает. Имам ангажимент за вечеря. Току-що бях приключил с обличането, когато ми дойде наум за теб.
— Аз също си мислех за теб. Толкова се радвам, че напусна този град, Лари. Лусвил не бе за теб.
— Предполагам. И все пак ми липсва… и ти също — изведнъж ми се прииска да я видя отново, но знаех, че това беше невъзможно. След четири-пет дни щях да съм на път за Европа и вероятно нямаше повече никога да се върна. Помислих си за несресаната й коса, очите й, сръчността й, добротата й. — Ще ходя в Европа след няколко дни… по работа. В противен случай щях да дойда с колата, за да те видя.
— О! — пауза, след което тя продължи, — дълго ли ще отсъстваш?