— Не съм сигурен… зависи. Може да ми се наложи да отида до Хонг Конг. Да… доста време.
— Разбирам е, приятно пътуване — изведнъж усетих хладна нотка в гласа й, която ми подсказа, че беше разстроена. Вперих поглед в стената. Помислих си за самотата, която ме очакваше.
Беглец, който живееше в чужда страна… дори не говорех никакъв друг език освен собствения. Колко различно щеше да бъде, ако Джени беше с мен. С всичките тези пари щяхме да си живеем чудесно. Тези мисли минаваха през ума ми, когато тя каза:
— Предполагам, че слънцето ти се е усмихнало. Тук е ужасно. На моменти копнея за слънце.
Помислих си, колко щеше да е забавно да й покажа Хонг Конг, след това с чувство за дълбока депресия осъзнах, че бях закъснял. Не можех да кажа: „Ела с мен“. Не можех да я шокирам така Освен това, тя не можеше да върви. Не, беше вече късно и трябваше да тръгна няколко дни след обира: вероятно следващия понеделник. Щеше да бъде твърде опасно да не тръгна.
— Слънцето е прекрасно тук — казах аз и съжалих, че и се обадих. — Ще ти ниша, Джени. Е, става късно. Пази се.
— Ти също.
Говорихме още няколко секунди, след което затворих. Останах на мястото си, впил поглед в стената. Влюбен ли бях в нея? Чудех се. Бях започнал да си мисля, дали тя не беше влюбена в мен? Може би, когато бъда в безопасност в Швейцария, щях да й пиша и да й кажа какво изпитвах към нея. Щях да я попитам дали иска да дойде в Швейцария да си поговорим. Щях да й изпратя билет за самолета. Чувствах, че щеше да дойде.
Погледнах часовника си: оставаха още два часа и три четвърти. Не можех да стоя повече в апартамента, така че излязох и отидох до „Интерфлора“, която беше отворена до късно. Поръчах рози за Джени и написах картичка, която гласеше, че ще й се обадя скоро. След това трябваше да хапна нещо, затова отидох до „Спаниш Бей хотел“ и влязох в снек-бара. Хапнах един сандвич с пушена сьомга и чаша водка.
Един от моите клиенти, Джак Калшот, богат борсов посредник с широко лице, дойде и се присъедини към мен. Поговорихме за това-онова. Той каза, че търси изумрудена и рубинова гривна и ми смигна многозначително:
— Не е за съпругата, нали разбираш? Намерих си опашка, която е много ентусиазирана, но има нужда от омекотяване. Имаш ли нещо такова, Лари?
Казах му да дойде в магазина на другия ден.
През следващия час бях принуден да слушам неговото бърборене. Беше полезно човек да го познава, защото получавах добра информация за пазара от него. Помислих си, че много скоро всичко това щеше да се промени — отново смяна на сцената. Чудех се дали щях да имам приятели в Швейцария. От това, което бях чул за швейцарците, знаех, че не са много приятелски настроени към чужденците, но поне щеше да има някоя американска колония, с която можех да се запозная.
Най-накрая стрелките на часовника ми допълзяха до 21:45 часа. Казах довиждане на Калшот, а той потвърди, че ще дойде в магазина на другата сутрин в десет часа. Докато влизах в Буика си помислих за Фел и трепнах вътрешно. Ударът в лицето щеше да бъде болезнен. Не беше лесно да се спечелят един милион долара.
Докато натисках входния звънец на блока на Сидни и чакайки Лосън да пресече фоайето, видях Клод да излиза от асансьора.
Те ме поздравиха, когато Лосън отвори вратата.
След като портиерът се върна в канцеларията си с крачка, която ми подсказа, че по телевизията има нещо интересно, Клод каза:
— Господин Сидни е много развълнуван тази вечер, господин Лари. Беше ми трудно да го накарам да си изяде вечерята. Надявам се, че ще му повлияете успокоително.
Като си помислих за това, което щеше да се случи, реших, че беше малко вероятно.
— Ще направя всичко възможно, Клод — казах аз, — лека нощ — и се качих в асансьора.
След това слязох, тръгнах бързо надолу по стълбите. Стигнах до фоайето, спрях, огледах се, бързо прибягах до входната врата, вдигнах резето, обърнах се и тръгнах нагоре по стълбите. Както си мислех, отключването на входната врата не беше трудно. Когато стигнах пред вратата на Сидни, тихо натиснах бравата и я отворих. Не беше заключена. Затворих я и натиснах звънеца.
Сидни дотича до вратата и я отвори широко.
— Влизай, скъпо момче! — възкликна той с искрящи очи. — Скучна ли беше вечерята?
— Доста.
Затворих входната врата, хванах го под ръка и влязох с него във всекидневната, сигурен, че вратата беше отключена.
— Тя се колебае. Не мисля, че съпругът й иска да изхарчи толкова пари, но срещнах Калшот и той търси гривна с изумруди и рубини. Ще дойде утре… нова мацка.
— Няма значение… ела да видиш новите ни проекти.
Като го последвах към бюрото, хвърлих поглед към часовника си. Беше 22:10. След двадесет минути щеше да настане истински ад.