Почувствах, че леко се потя, извадих кърпичката си и си избърсах ръцете.
— Виж! — той подреди четири скици на бюрото. — Какво мислиш?
Наведох се, без изобщо да ги виждам.
— Не мислиш ли, че тази е превъзходна? — той постави дългия си, красиво оформен пръст върху втората скица.
Аз се стегнах и насилих очите си да се фокусират. Оглеждах скиците няколко секунди. Той беше надминал себе си. Вторият модел, към който сочеше, беше най-добрия дизайн на бижутерия, който някога бях виждал.
Изправих се.
— Ти си гениален, Сидни! Отлични са! Точно тази ще използваме! Превъзходна е, и ако не я продам за два милиона, да не се казвам Кар!
Той се хилеше и гърчеше от удоволствие.
— Мислех си, че е добра, но щом сега и ти казваш…
— Хайде да я сравним с огърлицата.
Той ме погледна изненадано.
— Но защо?
— Искам да сравня резбата на камъните с твоята скица — започнах аз с дрезгав глас и трябваше да спра, за да се изкашлям.
— Разбирам… да…
Той се обърна, прекоси стаята, свали картината на Пикасо и мина през всички тайни движения, свързани с отварянето на сейфа.
Погледнах часовника си: още петнадесет минути.
Той донесе огърлицата и я постави върху бюрото.
— Седни, Сидни, и дай да я сравним.
Той заобиколи бюрото, аз застанах зад него и след това двамата погледнахме първо огърлицата, после скицата.
— Превъзходна е — казах аз — Уловил си духа на камъните. Представяш ли си как ще изглежда, когато Чан свърши с нея? С нетърпение чакам да му я занеса.
Той се завъртя в стола си.
— Кога можеш да потеглиш?
— В понеделник. Ще отида при туристическия си агент утре. Трябва да пристигна в Хонг Конг към сряда. Ще трябва да остана до края на седмицата при Чан, за да се уверя, че ще започне добре, след това ще се върна.
Той кимна.
— Това е добре. Колко бързо ще можеш да я продадеш?
— Това вече е трудно. Не знам. Започнах да преглеждам един списък с имена. На Чан ще му трябват два месеца Ще започна веднага, щом той свърши.
— Не можеш ли поне да ме ориентираш?
Вперих очи в него без да разбирам за какво намеква.
— Не мисля, че е възможно, Сидни. Може да стане за един месец, а може да стане и за осем. Два милиона не са малко пари.
Той се размърда нервно в стола си.
— Виж, Лари, аз застраховах огърлицата за девет месеца. За този период успях да получа специална тарифа, но вноските въпреки това са доста високи. Ако не се продаде до девет месеца, ще трябва да плащам повече, а аз не желая да го правя.
Стоях вцепенен.
— Ти си я застраховал?
— Но разбира се, сладурче. Нима си въобразяваш, че щях да те оставя да отидеш чак в Хонг Конг с това колие, без да го застраховам? Всичко може да ти се случи. Някой може дори да ти го открадне Може да стане дори и злополука — пази Боже. Седемстотин и петдесет хиляди долара са твърде голяма сума, за да се рискува.
— Да… — сега сърцето ми туптеше силно. — При кого го застрахова?
— Нашите хора… от Националната сигурност. Скарах се жестоко с онзи противен човек Мадъкс! Мразя го! Такъв материалист е! Най-накрая трябваше да отида при един от директорите, за да получа намаление. Мадъкс щеше да ми вземе почти двойно.
Мадъкс!
Аз също си бях имал работа с този човек и знаех, че той беше най-суровия, най-твърдия и най-проницателния експерт по искове в бизнеса: човек-, който подушваше престъпленията, преди дори още да бяха замислени. Той неговият помощник, Стийв Хармас, бяха разконспирирали повече застрахователни шантажи и бяха опандизили повече измамници от всички други експерти, взети заедно.
Почувствах че пребледнявам и се обърнах и тръгнах бавно към прозореца.
Умът ми беше блокирал от паника. Обирът пропадаше. Трябваше да го предотвратя! Но как? Мозъкът ми просто отказваше да работи, но знаех, че щеше да бъде фатално да се извърши кражбата с Мадъкс насреща.
Колкото и да бяха умни полицаите в Парадайс Сити, те изобщо не можеха да се мерят с Мадъкс. Спомних си за един случай, когато шефът на полицията Терел с удоволствие прие съдействието на детектива на Мадъкс — Стийв Хармас — и точно Хармас разкри кражбата на огърлицата Есмалди и даже едно убийство.
— Какво има, Лари?
— Главоболие, по дяволите! — хванах главата си с ръце, докато се чудех какво да направя. Изведнъж се сетих колко абсурдно лесно беше да се предотврати кражбата. Трябваше просто да пресека стаята, да изляза в коридора, да пусна резето и Pea и Фел нямаше да могат да влязат.
Какво можеха да направят? Какво щяха да направят, освен да си заминат и да ме напсуват, когато отново се срещнехме.
— Ще ти донеса аспирин — каза Сидни и се изправи. — Няма нищо по-добро от аспирина, скъпи.