— Не.
— И може да минат месеци?
— Да.
— Ама на мен все на такива ми върви! Добре, докторе, значи ще чакам.
— Така изглежда.
След това се чу шум от стъпки, пресичащи стаята, някаква врата се отвори и затвори и човекът на име Лепски изпръхтя, изправи се на крака и тръгна напред-на-зад. Нервниченето му стана като фон. Можех да се замисля за това, което бях чул. Искаше ми се главата да не ме болеше толкова силно и да можех да мисля по-ясно. С усилие на волята върнах мисълта си назад в миналото. Отново видях онзи ужасен момент, в който Pea беше убила Сидни. Видях я как вдига автомата, видях светкавицата, чух трясъка и видях как главата на бедния смел Сидни експлодира и стана на каша от кръв и мозък.
Бях толкова глупав! Защо бях преценил погрешно неговата смелост? Виждах го как се хвърля към Фел с ножа в ръка… нещо, което аз никога не бих могъл да направя при вида на пистолет. Това беше луда, безразсъдна, но прекрасна постъпка, която можеше да извърши само много смел човек. Сидни трябва да е разбрал веднага щом те се втурнаха в стаята, че искаха огърлицата, но той не знаеше, че огърлицата, която той се опитваше да предпази, беше стъклена и че си бе жертвал живота за нищо.
Е, той беше мъртъв. Сега аз бях здравата загазил, с полицай до леглото ми, който чакаше да проговоря. Те подозираха ли, че бях замесен по някакъв начин с убийството и грабежа? Нима беше възможно? Как ли се чувстваше Мадъкс, като знаеше, че фирмата му трябва да изплати три четвърти милиона долара? Познавах го и знаех, че вместо да бъде изплатена тази огромна сума, той щеше да рови, да рови и да рови, докато намереше нещо, с което да ми прикачи убийството.
Е, аз имах време. Ако останех неподвижен и не дадях знак, че бях дошъл в съзнание, можеше да измисля начин… някакъв начин да се спася.
Чух да се отваря вратата. Глас на жена каза:
— Обядът ви е готов, господин Лепски. Аз ще го наблюдавам.
— Добре, скъпа. Дори и само клепач да надигне, веднага ме повикай. Какво има за обяд?
— Телешко задушено.
— Сигурна ли си, че е телешко, а не кучешко?
Тя се изкикоти.
— Котката на старшата сестра я няма.
— Ами да! Все на такива ми върви!
След това вратата се затвори.
Чух сестрата да сяда и да разгръща страниците на книга. Върнах се обратно в мислите си.
Pea и Фел бяха взели стъклената огърлица. Фел беше ранен. Изстрелът беше ли чут от някой друг от сградата? Дали някой ги е видял да излизат. Може би полицията вече ги беше пипнала и Pea беше проговорила. Може би, затова ме пазеше този полицай. Бях сигурен, че ако заловяха Pea, тя щеше да ме въвлече. Но как можех да разбера? Бях сигурен, също така, по изражението й, което видях за секунда в огледалото, че тя искаше да ме убие, така както беше убила Сидни. Но ако оцелеех… както и ставаше… и ако тя и Фел бяха заловени, тя щеше да проговори.
Исках да вдигна ръце и да ги притисна към главата си, но устоях на това желание. Исках време. Трябваше да изглеждам все още в кома.
Да предположим, че тя и Фел се бяха измъкнали? Какво щяха да правят? Те бяха откраднали огърлица, която си въобразяваха, че струва най-малко един милион долара. Те знаеха, че един погрешен ход щеше да се окаже катастрофален. Щяха ли да се опитат да продадат огърлицата? Вече ги бях предупредил, че дребните пласьори нямаше да я докоснат. Сега, с убийство на ръце, дали щяха да бъдат толкова безразсъдни, че да се обърнат към какъвто и да е пласьор? Можех да си представя как Pea, със своята вродена алчност за пари, можеше да не успее да устои на изкушението да обърне огърлицата в пари.
Но защо да мисля за тях? Ако щях да оцелявам, трябваше да мисля за себе си.
Да предположим, че полицията, или пък Мадъкс — най-вече Мадъкс — подозираха, че бях замесен в кражбата? Да предположим, че получеха разрешително и отвореха моя сейф? Как щяха да реагират, когато откриеха истинската огърлица?
Изведнъж видях искрица надежда… изход, а Бога ми, как имах нужда от изход!
Лежах, без да мърдам, умът ми работеше усилено и най-накрая ми се струваше, че можех да се спася… стига полицаите да не заловяха Pea и Фел. Ако не ги заловяха, аз щях да бъда в безопасност. Можех да поставя намордник на Мадъкс. Можах да се върна в приемната. Тъй като Сидни беше мъртъв, Том щеше да ми предложи дял в съдружието. Без моите познания магазинът можеше дори да пропадне. Изведнъж се почувствах по-леко, по-спокойно и по-оптимистично.
Можех да се оправя, стига Pea и Фел да не бъдеха заловени.
Но как можеха да бъдат заловени? Дори и някой да ги беше видял да излизат от блока, той нямаше да може да ги разпознае. Стига те да не направеха нещо глупаво, като например да се опитат да продадат огърлицата, тогава те, както и аз щяхме да бъдем в безопасност.