Но Pea?
Спомних си какво беше казала Джени: „Тя е обсебена от стремежа да забогатее. Тя просто не може да се примири с мисълта, че ако човек иска да има пари, трябва да работи… тя казва, че не може да чака толкова дълго“.
Но Pea не беше глупачка. Тя вероятно осъзнаваше, че въпреки изкушението да спечели бързо пари, в момента, в който се опиташе да продаде огърлицата, щеше да бъде заловена.
Чух някой да чука на вратата и сестрата да става и да прекосява стаята.
— Здравейте, госпожице Бакстър — каза тя.
— Как е той? — попита Джени.
— Все същият.
Джени беше тук!
Трябваше да положа големи усилия, за да не си отворя очите. Беше твърде рано. Когато им покажех, че съм дошъл в съзнание, щях да го направя бавно, и ако този полицай станеше груб, щях да изпадна отново в престорена кома. Мисълта, че Джени беше дошла в Парадайс Сити и се интересуваше от мен ми подейства като куршум в ръката.
— Може ли да го видя?
— Разбира се.
Лежах с разтуптяно сърце и чувах движенията около леглото ми.
— Изглежда зле — скръбта в гласа на Джени означаваше много за мен.
— Това е нормално. Прекарал е мозъчна операция и е бил на косъм от смъртта, но доктор Съмърс каза, че сега е извън опасност. Просто трябва да чакаме да излезе от комата.
Хладни пръсти докоснаха китката ми… пръстите на Джени. Копнеех да отворя очи, да я погледна, да видя несресана й коса и напрежението в добрия й поглед, но все още беше твърде рано. Трябваше да чакам за собствената си безопасност.
След това се отвори вратата и се чу друг глас — гласът на Лепски.
— Ако това беше котката на старшата сестра, то аз си умирам за котешки обяд — Лепски отново беше в стаята. — Здрасти, госпожице Бакстър — продължи той. — все още го няма.
— Да — въздъхна Джени. — Нали ще ми съобщите веднага, щом дойде в съзнание, сестра?
— Разбира се.
Чуха се движения. Не посмях да погледна дори и през мигли, като чух, че Лепски сяда на стола до мен.
Вратата се затвори… Джени си беше отишла.
— Харесвам я — каза Лепски. — В нея има нещо. Тя е луда по този тип, нали?
— И още как — отвърна сестрата.
— Да — след дълга пауза Лепски продължи. — Преди няколко месеца ме повишиха в степен инспектор първи ранг. Няма да повярвате как си играят с мен като с пионка. Само да стоя ден след ден в тази проклета стая! Опитват се да ми внушат, че е важно.
— Просто не мога да разбера, какво точно става тук — каза сестрата. — Много бих искала да ми обясните. Четох всички вестници, но в тях не пише нищо, освен че господин Фремлин е бил убит. Какво точно се е случило?
— Между нас казано, ние също не знаем какво става. Всичко зависи от това, Кар да изплува на повърхността и да ни каже, какво точно се е случило. Мислим, че нещо важно е било откраднато, но не знаем какво. Така, че аз знам толкова, колкото и ти.
Слушах напрегнато.
— Но сигурно имате някаква диря? — каза сестрата.
— Скъпа, явно си чела прекалено много криминалета — гласът на Лепски беше горчив. — Ние знаем само, че един мъж и една жена са влезли с взлом в апартамента на Фремлин, застреляли са го, обезвредили са Кар и са изчезнали. Имаме тяхното описание. Нощният пазач е чул изстрела и ги е видял да излизат. Неговото описание, обаче, не върши никаква работа. Така че всичко зависи от това, което Кар е видял и това, което знае. Затова седя тук. Стана ли ти ясно?
— Радвам се, че не съм на твое място.
— И аз не бих искал да съм на мое място — дълга пауза, след което Лепски понита, — а какво ще вечеряме?
— Току-що обядвахте, господин Лепски.
— Какво от това. Аз съм човек, който гледа напред. Какво ще вечеряме?
— Не знам. Зависи от настроението на готвачката.
— Така ли? Кажи й, че ще й пусна ръка, ако приготви нещо вкусно.
Сестрата се изкикоти.
— Не е хубаво да се говори така, господин Лепски.
— Права си. От това висене тук започвам да ставам импотентен. Тръгваш ли?
— Естествено. Преди да сте почувствали нещо към мен.
— Страхотна идея! Ако не бях семеен…
Чух как се затваря вратата.
Значи те не знаеха, че огърлицата беше открадната. Значи Лосън е видял Pea и Фел, но според думите на Лепски, това нищо не означаваше. Маскировката и тяхната подвижност ги бяха направили анонимни. Стоях без да мърдам и мислех. Реших, ще не трябваше да се събуждам поне още два часа.
Лепски не трябваше да се усъмнява, че бях чул това, което той каза на сестрата.
Така че останах неподвижен и мислех, докато времето минаваше. Главата ме болеше и нервниченето на Лепски ме дразнеше. От време на време влизаше сестрата. Най-накрая пристигна лекарят и аз реших, че сега вече можех да покажа признаци на живот. Докато той поздравяваше Лепски аз се размърдах, изохках тихо, отворих очи и видях едно дебело лице, надвесено над мен, след това затворих очи.