— Осъзнава се!
— Братко! Това вече е нещо! — възкликна Лепски.
Отворих отново очи, вдигнах ръка към главата си и опипах бинтовете.
— Как се чувствате, господин Кар? — попита лекарят.
— Къде съм? — типичен въпрос за хора, които се връщаха в съзнание.
— Няма за какво да се тревожите. Намирате се в градската болница. Как се чувствате?
— Боли ме главата.
— Ще оправим това. Не се тревожете. Просто се отпуснете, господин Кар.
— Сидни… те го убиха…
— Не се тревожете за нищо. Ще ви направя инжекция, а вие се отпуснете. Има много време…
— Хей! Почакай! Искам да говоря с него! — каза Лепски трескаво. — Това е важно.
— Все още няма да говорите с моя пациент — отсече докторът. — Сестра…
Само след секунда почувствах потупване по ръката и след това убождане от игла. Докато се унасях си помислих, че времето беше на моя страна. Не бързах да говоря с Лепски, но знаех, че в предстоящата игра на покер аз държах асаците.
Слънчевата светлина ме събуди. Раздвижих се, вдигнах глава и се огледах. Болката в Главата ми се беше разсеяла. Умът ми се беше прояснил. До прозореца стоеше един висок, слаб мъж с тен, който предполагах, беше Лепски. До мен седеше привлекателна сестра, която щом ме видя да мърдам, стана и се наведе над мен.
— Здравейте, господин Кар… по-добре ли се чувствате вече?
— Чувствам се доста добре — вдигнах ръка към главата си. — Какво се е случило?
— Отпуснете се. Ще извикам доктор Съмърс.
Тя отиде до телефона, а Лепски се наведе над мен. В мен се бяха втренчили чифт твърди бледосини очи: очите на ченге.
— Здрасти, господин Кар — каза той с тих глас. — Само да знаете, как се радвам да ви видя отново жив. Можете ли да говорите?
— Кой сте вие… лекарят?
Тогава Лепски беше избутан настрани от сестрата.
— Все още не — му каза тя. — Няма да говорите с него без позволението на доктор Съмърс.
— Това вече на нищо не прилича! — каза Лепски и се върна до прозореца.
След секунда един нисък, дебел мъж в бяла престилка се върна в стаята. Той ми измери пулса, усмихна се, каза, че се справям отлично и да не се тревожа за нищо.
— Господин Кар, тук има един полицай, който иска да ви разпита. Можете ли да говорите с него? Не се колебайте да кажете „не“, ако не се чувствате достатъчно добре, но изглежда, че е важно.
— За Сидни Фремлин ли се отнася? — направих гласа си дрезгав, почти като шепот.
— Да.
Затворих очи и останах така няколко секунди, Исках той да разбере, че все още се чувствах зле.
— Добре.
Лекарят се обърна и повика Лепски.
— Само няколко минути.
Лепски дойде и застана да мен.
— Господин Кар… представям си как се чувствате, но това е много важно. Можете ли да ми кажете какво точно се случи? Съвсем накратко… просто ми кажете, какво ви доведе до това състояние.
Гласът му не беше враждебен, това означаваше, че той не ме подозираше.
С уморен глас, почти като шепот, казах:
— Фремлин и аз работехме. Вратата се отвори с трясък. Един мъж и една жена се втурнаха в стаята. Фремлин се опита да ги спре. Жената го застреля и ме удари.
— Върху какво работехте?
— Върху един проект за диамантен нашийник.
— Имате ли представа какво са търсили?
— Диамантената огърлица.
— Каква огърлица?
— Ние се опитвахме да направим нашийник от огърлицата, Тя беше върху бюрото… те взели ли са я?
— Нямаше огърлица, когато ние пристигнахме — каза Лепски, като се наведе напред и впи поглед в мен. — Каква огърлица… колко струваше?
Толкова стига засега, си казах аз и уморено затворих очи.
— Достатъчно — каза доктор Съмърс. — Сега той трябва да почива.
Лепски издаде звук, наподобяващ впримчена муха.
— Това е убийство, докторе. Трябва да говоря с него. Хей! Господин Кар!
Отворих очи, погледнах го и отново ги затворих. Почувствах убождане в ръката и се унесох, докато Лепски все още протестираше.
Когато отново се осъзнах, открих друг човек до себе си. Той беше висок, слаб и симпатично грозен със спокойно, тихо поведение.
— Как сте, господин Кар?
Зад него се въртеше една медицинска сестра.
— Малко съм замаян — казах аз, затворих очи, мръднах главата си и отново го погледнах. — Кой сте вие?
— Казвам се Стийв Хармас — ми отвърна той. — Представлявам Националното застрахователно дружество.
Побиха ме ледени тръпки.
Значи, това беше човекът, за когото бях слушал толкова много: човекът, който разкриваше мошеничества и убийства, и зад когото стоеше Мадъкс.