Този човек беше далеч по-опасен от Лепски. Бях сигурен в това, но не можех да ги залъгвам повече. Представлението започваше. Или щях да го убедя, или бях загубен.
— Можете ли да говорите? — попита Хармас. Гласът му беше тих и маниерите му бяха спокойни, но мен не можеше да ме заблуди.
— Да — престорих се, че полагам големи усилия и се повдигнах леко, за да мога да го гледам в очите. — Можете да започвате.
— Ще бъда кратък, господин Кар, — гласът му не беше враждебен, но очите му бяха наблюдателни. Не можеше да ме заблуди. — Знаехте ли, че господин Фремлин беше застраховал една диамантена огърлица за три четвърти милиона долара?
— Да… той ми каза.
— Струва ни се, че огърлицата е била открадната. От това, което сте казали на Лепски става ясно, че те са искали огърлицата. Сейфът на господин Фремлин беше отворен… нямаше и следа от огърлицата. Те ли я взеха?
— Не.
Той впи поглед в мен.
— Не ли? Сигурен ли сте?
— Да.
Той ме погледна недоверчиво.
— Знаете ли къде е?
Ето, помислих си аз, сега беше ред на моя асак.
— Да, знам… тя е в моя сейф, в апартамента ми.
Хармас ме гледаше изпитателно дълго време.
— Във вашия сейф, господин Кар? Не разбирам.
Затворих очи и се направих, че си почивам, след това го погледнах отново и казах:
— Можете да бъдете сигурен, че колието не е откраднато. Имаше две колиета. Истинското от диаманти и една стъклена имитация. Ние работехме с имитацията.
Хармас подсвирна.
— Това са добри новини! Моят шеф помисли, че сме затънали с три четвърти милиона долара! Сериозно говорите, нали?
— Да. Фремлин се страхуваше да държи истинското колие в апартамента си. Той ме помоли да го сложа в моя сейф. Стига крадците да не са отишли в моя апартамент, колието трябва да е все още в сейфа ми.
— Мога ли да проверя, господин Кар? Моят шеф получава пристъп след пристъп и ми се ще да го облекча.
— Да, разбира се. Ще намерите ключа от апартамента ми в джоба на якето ми — дадох му адреса. — Комбинацията на сейфа е Х-11-0-4. Вървете — и затворих очи.
— Не се тревожете, господин Кар. Не се тревожете за нищо — и си отиде.
Поех дълбоко въздух. Това със сигурност ме избавяше от всякакви подозрения, си помислих. Но имаше и един риск: ако полицията заловеше Pea и Фел, те щяха да проговорят и тогава тази моя хитра измислица щеше да се провали.
ЧАСТ ОСМА
Сержант Фред Хес, който оглавяваше отдел „Убийства“, беше нисък, дебел мъж с гъсти вежди, студени очи и изострено внимание.
Час след като Хармас си замина, Хес, следван от Лепски влезе в стаята ми и се наведе над мен.
— Господин Кар… Аз съм Хес. Градска полиция, отдел „Убийства“ — каза той, а гласът му беше като ронещ се чакъл. — Доктор Съмърс казва, че не сте достатъчно здрав, за да направите пълно изказване, но се надявам, че ще можете да отговорите на няколко въпроса.
— Добре съм — казах аз. — Доктор Съмърс ми мисли доброто, но прекалено много се суети.
Това се хареса на Хес, който леко се усмихна, дръпна един стол и седна до леглото ми. Лепски отиде до прозореца, седна и извади едно тефтерче.
Имах предостатъчно време да преповторя разказа си и бях готов, и сравнително самоуверен.
— Добре, господин Кар, кажете ми за огърлицата. Хармас казва, че крадците откраднали фалшива огърлица. Вярно ли е?
— Ако огърлицата я няма, тогава са откраднали фалшивата.
— Те знаят ли, че е фалшива?
— Не. Тя би могла да заблуди всеки, освен първокласен експерт Но за да ви стане всичко по-ясно, сержант, ще ви разкажа от самото начало.
Той ме погледна изкосо, след това кимна.
— Чудесно.
Така че му разказах как г-жа Плесингтън беше поискала огърлицата, как бях поръчал стъклено копие, така че тя да може да реши дали й харесва модела. Обясних как след продажбата Сидни беше пожелал да продаде имитацията, но, тъй като това беше моята най-голяма продажба, бях решил да я запазя като сувенир. Казах, че Сидни се беше съгласил с това (първата ми лъжа) и как му бях платил три хиляди долара за огърлицата. След това разказах на г-н Хес за страстта на г-жа П. към хазарта и как в паниката да покрие загубите си тя беше помолила Сидни да продаде огърлицата. Обясних, защо сделката трябваше да бъде тайна и как Сидни и аз бяхме решили да превърнем огърлицата в нашийник. Обясних, че Сидни трябваше да работи в своя апартамент, за да предотврати изтичането на информация.
— Но Сидни се страхуваше да държи огърлицата в своя апартамент и аз му предложих да работим с имитацията — продължих аз. — След това той ме помоли да си разпределим риска, като поставим истинската огърлица в моя сейф.