— Момент, господин Кар — прекъсна ме Хес. До този момент, той беше стоял без да мърда с безизразно лице и само слушаше. — Искам да изясня нещо. Ние огледахме както вашия сейф, така и този на господин Фремлин. Сейфът на господин Фремлин е по-добър от вашия. Свързан е с полицейския участък, а вашият не е. Как така господин Фремлин реши, че е по-безопасно, вие да съхранявате огърлицата?
Очаквах да зададе този въпрос и бях подготвил отговор.
— Сидни се притесняваше — казах аз. — Струваше му се малко вероятно, някой крадец да заподозре, че в моя сейф има нещо ценно, докато неговият би могъл да бъде мишена за крадците.
— Да — Хес се почеса по носа. — Притесняваше се, така ли? Искате да кажете, че се притесняваше, че някой може да го нападне?
— Той беше платил тази огърлица със собствените си пари. Въпреки, че я беше застраховал, искаше да си поделим риска.
— Това не беше моят въпрос, господин Кар. Той притесняваше ли се?
— Да.
— Тогава, защо никога не е заключвал входната си врата?
— Той винаги забравяше ключовете си. Неговият прислужник ще го потвърди. Чувстваше се сигурен, оставяше вратата си отключена, защото знаеше, че входната врата долу беше винаги заключена.
— И все пак, тя не е била заключена в нощта на грабежа. Как така?
— Не знам. Когато пристигнах малко след десет часа, вратата беше заключена. Трябваше да позвъня на Лосън, пазача, да ми отвори. Клод, прислужникът на господин Фремлин, тъкмо си тръгваше и аз си поговорих с него, но Лосън се прибра в канцеларията си. Вероятно е забравил да заключи, след като си е заминал Клод.
— Лосън казва, че не е вдигал резето на ключалката, така ще след като се е затворила зад Клод, вратата е трябвало да се заключи автоматично — каза Хес.
— Но не се е заключила, нали? Иначе онези двамата е нямало да могат да влязат.
— Да. — Хес впери поглед в дебелите си, кафяви ръце и сбърчи чело. — Лосън е чул изстрел и е излязъл от своята канцелария, когато убийците слизали от асансьора. И двамата държали пистолети в ръце. Лосън не е много смел. Той се скрил, но успя да ни ги опише.
Той се спря за момент, след което продължи:
— Когато човек е уплашен, е много вероятно да бъде ненадежден свидетел Бих искал вие да ми ги опишете, както сте ги видели, господин Кар.
— Не си мислете, че аз не бях изплашен — казах. — Всичко стана толкова ненадейно. Вратата се блъсна и онези двамата се втурнаха и закрещяха. Аз отивах в банята за аспирин и влязох право в ръцете им. Мъжът ме удари но лицето и аз паднах. — Разказах как Сидни се беше нахвърлил срещу мъжа и как жената го беше застреляла и как, когато запълзях към Сидни, ме беше ударила.
— Значи жената застреля Фремлин и те удари?
— Да.
— Мъжът беше ранен?
— Сидни поряза ръката му с ножа.
— Да. Открихме кръвната му група от кръвта по ножа — каза Хес. Гласът му беше небрежен, но думите му ме накараха да потръпна. Кръвна група! Едно малко доказателство срещу Фел, ако го хванеха.
— Да започнем с мъжа, господин Кар — продължи Хес. — Бихте ли ми го описали така, както го видяхте?
— Той беше едър — казах аз, — долу-горе ваша височина (втората ми лъжа). Носеше перука, големи сребристи очила и червено яке с черни джобове — сложих изморено ръка на главата си. — Това е всичко, което мога да кажа.
— Едър и висок пет фута и осем инча?
— Да.
Хес потърка върха на носа си.
— Лосън каза, че бил висок около шест фута и слаб. Объркването беше единствената ми надежда.
— Аз не останах с такова впечатление.
— Да — въздъхна Хес. — В такива случаи свидетелите никога не са единодушни — той вдигна рамене. — Но перуката, очилата и якето съвпадат. А сега жената.
— Не я видях много добре, освен големите й сребърни очила, които покриваха лицето й. Мисля, че беше масивна и доста силна за жена. Стори ми се на около четиридесет и пет: зряла жена, беше облечена в червени панталони и косата й беше скрита с черен шал.
Вратата се отвори и влезе доктор Съмърс.
— Сержант, мисля, че толкова стига за днес — каза той твърдо. — Казах двадесет минути.
— Разбира се. — Хес се изправи. — Е, благодаря, господин Кар. Не се притеснявайте за нищо. Благодаря за помощта ви. До скоро виждане.
Той и Лепски излязоха от стаята.
Доктор Съмърс ми измери пулса, каза ми, че трябва да поспя и че обядът ми ще пристигне след около час. Когато той си тръгна, аз започнах да премислям това, което бях казал на Хес. Всичко изглежда вървеше добре с изключение на кръвната група. Но аз нищо не можех да направя за това. Знаех, че моята сигурност зависеше от това, дали щяха да заловят Фел и Pea. Стига Pea да не опиташе да продаде огърлицата, не виждах как можеха да бъдат заловени.