Лус си записа на гърба на един плик.
— Веднага ще се свържа с тях. Тери и госпожица Барлоу наистина се разкъсват — той отново спря, след това каза — Трябва да ти кажа, Лари, че вече си старши съдружник.
— Старши съдружник? — вперих очи в него. — Искаш да кажеш, че ми предлагаш съдружие, Том?
— Разбира се, че бих ти предложил съдружие, но Сидни ти е завещал цялото свое имущество и положение, което те прави старши съдружник, без да е необходимо моето съгласие. Много се радвам за това, Лари. Няма по-добър човек, който да работи с мен.
Почувствах, че ме обливат вълни от студена кръв.
— Том! Какво говориш? Не разбирам.
— Прочетох завещанието му. Има няколко наследника, но повечето от имотите му, които са много, остават за теб.
— За мен? — гласът ми беше почти вик.
— Да. Донесох копие от завещанието му и списък на неговите имоти Както вероятно знаеш, аз се занимавах с всички негови дела. Сидни много те обичаше, Лари. Както казва в завещанието си, ти ще бъдеш достоен наследник и аз съм съгласен с това.
Не можах да се въздържа. Бях все още слаб и почти не можех да се контролирам. Започнах да плача и скрих лицето си в ръце, докато ме разтърсваха силни ридания. Как се ненавиждах! Бях пряко отговорен за смъртта на Сидни! Ако не бях поискал да открадна огърлицата, той щеше да бъде все още жив. А в отговор на моето предателство, той ми беше оставил повечето от имотите си.
Влезе сестрата, погледна ме, махна на Лус да излезе от стаята и повика доктор Съмърс.
След това почувствах убождане в ръката и се понесох в блажена забрава.
През останалата част от деня бях под упойка. Когато доктор Съмърс влезе да ме види на следващата сутрин каза, че през идущите три дни няма да позволи да ме посещава никой. Това емоционално разстройство не трябваше да се повтори.
От една страна бях доволен, въпреки че Джени щеше да ми липсва, защото щях да имам време да мисля за бъдещето си.
Прочетох завещанието на Сидни беше оставил прекрасната си колекция от Уеджуд и Споуд на Лус. Клод получаваше сто хиляди долара Секретарката му и госпожица Барлоу получаваха по десет хиляди долара. Те-ри получаваше личните бижута на Сидни. Останалото имущество беше за мен.
Лус беше описал принадлежностите на Сидни Неговите акции струваха един милион и половина. Също така апартамента и няколко ценни картини, включително и тази от Пикасо, Ролс Ройса, съдържанието на апартамента и аз знаех, че то включва огърлицата на г-жа П.
Прочетох списъка и бях замаян, след това си казах, че просто не можех да приема всичко това. Нямаше да мога да живея със себе си, ако го приемех. Мислех така, още няколко часа, след което ме осени мисълта, че ще бъде не само трудно, но и рисковано да откажа. След още малко време започнах да се убеждавам, че не бях виновен за смъртта на Сидни.
Не бях ли казал на Фел да не зарежда пистолетите? Как можех да зная, че Pea беше толкова жестока, че да не се подвоуми да убие? Как можех да зная? Аз не бях ли също пострадал? Беше чиста случайност, че не бях убит. Бях сигурен, че Pea е искала да ме убие. Не бях ли предупредил Фел да не ме удря по главата и не беше ли тя там, когато го предупредих?
След два дни непрекъснато мислене, започнах да осъзнавам, какво щяха да означават парите и имуществата на Сидни за мен. Щях да бъда старши съдружник на най-добрите и най-старите бижутери в града. Ако исках, можех да се преместя в апартамента му. Защо не? Щях да направя някакви промени, но това беше един от най-хубавите апартаменти в града и аз често си бях мечтал да бъде мой.
Дори щях да помоля Клод да продължи да го поддържа. Нямах представа колко му плащаше Сидни, но щом той можеше да си го позволи, тогава с неговите пари щях да мога и аз.
След това мислите ми се насочиха към Джени. Исках ли да се оженя за нея? Тя искаше ли да се омъжи за мен? Ние се познавахме отскоро, но аз имах чувства към нея, а и тя нямаше да дойде в Парадайс Сити, ако нямаше чувства към мен.
Лекарят ми беше казал, че веднага щом изляза от болницата, трябва да предприема дълго пътешествие с кораб. Това щеше да бъде добро разрешение на въпроса Щях да помоля Джени да дойде с мен, за да се опознаем по време на двата месеца на кораба. Тази идея ме въодушеви. Когато доктор Съмърс дойде да ме види вечерта, каза, че се възстановявам чудесно.
— Мога ли да видя госпожица Бакстър утре? — попитах аз.
— Разбира се. Ще накарам сестрата да й се обади.