— Не мога да отговоря на този въпрос, сержант — казах аз с дрезгав глас. Как мога да знам?
— Да… но досието й си го бива. Струва ми се, че тези двамата са свършили работата. Ако ръката на Морган е наранена и, ако кръвната му група съвпадне с тази на убиеца, значи сме ги пипнали — той се изправи. — В момента сме вдигнали тревога за тях. Въпрос на време е докато ги хванем — той кимна на Лепски, който се запъти към вратата. — Добре, господин Кар, мисля, че няма нужда да ви безпокоим повече. Почивайте си.
Той последва Лепски.
Сам си изкопах гроба, помислих си.
Как можах да бъда толкова безмозъчен и глупав, че да дам на Фел тази тъпа маскировка, след като я бях използвал при онзи безгръбначен опит за обир? Бях толкова уверен, когато ги предупреждавах да използват ръкавици и като им осигурих алиби, но никога не ми беше идвало наум, че дебелият служител от бензиностанцията ще ги свърже с Лусвил заради перуката, очилата и якето.
Така че само за няколко дни, когато се чувствах сигурен, че те не могат да бъдат разпознати, ако не се опитат да продадат огърлицата, полицията беше надушила следите им.
Сега ги преследваха. Колко дълго щяха да издържат? Когато ги хванеха, щяха да проговорят.
Радио Парадайс предаваше новини на всеки три часа. Станах заклет слушател. Всеки път когато водещият казваше „… а сега е време за новините…“ аз се стягах, сърцето ми започваше да тупти, докато очаквах да чуя, че са ги хванали.
По време на тричасовото чакане, едва успявах да се държа прилично със сестрата. Спрях да се храня. Можех само да наблюдавам, как стрелките на часовника пълзяха към следващите новини.
Двумесечният морски воаяж трябваше да бъде отменен. Мисълта, че щях да бъда на кораб, далеч от новините, да се чудя през цялото време, дали са ги хванали и да очаквам да намеря детективи на всяко пристанище, които да ме арестуват, просто ме влудяваше.
Бях толкова нервен. Не можех да остана в леглото и на следващата сутрин, веднага щом си замина сестрата, станах и започнах да крача по пода, отначало неуверен, после, след като се поупражнявах, по-уверено.
Доктор Съмърс ме намери нрав до прозореца.
— Не се суетете — казах аз. — Искам да си отида у дома. Не ме интересува дали това е добре, или зле за мен. Ако стоя на терасата на слънце знам, че ще напредна във възстановяването, но не мога повече да бездействам тук!
За моя изненада той се съгласи.
— Добре, господин Кар, ще поръчам линейка и можете да се приберете у дома, днес следобед. Ще мина да ви видя довечера. Мисля, че ще бъде разумно, ако сестра Флеминг дойде с вас и остане за няколко дни… за всеки случай.
— Не е необходимо. Госпожица Бакстър ще се грижи за мен.
В 16:00 часа същия следобед бях в апартамента си, на слънце на терасата.
Казах на Джени, че пътуването се отменя, когато тя пристигна с таблата с чай.
Шокът от разочарованието в очите й ме раздразни. Постоянно поглеждах часовника си. Новините щяха да бъдат излъчени по радиото след петнадесет минути.
— Но защо? — попита Джени. — Ще бъде добре за теб. Какво те кара да промениш решението си?
— Не мога ли да променя решението, просто така? — Стреснах се аз. — Искам да се върна на работа. Трябва да се грижа за имуществото на Сидни. Сега разбирам, че два месеца на кораб ще ме отегчат до смърт.
— О, — тя погледна ръцете си и се изчерви. — Но аз вече си поръчах дрехи, Лари. Ти каза…
— Няма значение. Може да отидем по-късно… Кой знае? Задръж ги. Заслужаваш ги.
— Не мога да направя това, Лари. Щях да бъда твоя секретарка…
— Не ми досаждай! Просто ги задръж! — отново погледнах към часовника си.
— Благодаря — гласът й изведнъж стана хладен. След дълга пауза тя каза:
— Мисля, че трябва да се връщам в Лусвил. Сега вече мога да ходя. Мисля, че ще се справиш без мен, нали?
Изведнъж усетих, че трябва да остана сам. Трябваше да прекарам времето си в чакане на новините, а Джени щеше да ми пречи. Освен това, ако ги хванеха и те проговореха, аз не исках Джени да види как ме арестуват. Това беше нещо, което не желаех.
Без да я гледам й казах:
— Добре, Джени. Разбирам. Ти искаш да се върнеш на работа така, както и аз.