— Да.
— Добре… тогава всичко е наред. Аз… — забелязах, че беше време за новините и млъкнах. — Само за момент… искам да чуя новините.
Докато слушах същите скучни безсмислици за Никсън и Китай, Виетнам, Англия и Общия пазар, Джени се изправи тихо и отиде във всекидневната.
Когато безсмислиците свършиха без новини за тяхното задържане, аз също отидох във всекидневната. Тя не беше там. Аз се поколебах, след това отидох в нейната спалня. Тя си събираше багажа.
— Не е нужно да бързаш толкова — казах аз неловко. — Какво мислиш да правиш?
Тя продължи да събира багажа си.
— След час има автобус. Ако го хвана, ще бъда на бюрото си вдругиден, а аз точно това искам. — каза тя.
— Да… разбирам.
Отвратен от себе си, се върнах на терасата. След двадесет минути тя дойде при мен.
— Пази се, Лари. — каза тя. — Не се претоварвай.
— Благодаря ти за помощта. Ще ти се обадя — не можех да я погледна.
— Нещо те тревожи, нали? — попита тя и сложи ръката си върху моята. — Няма ли да ми кажеш? Двама могат да се справят с проблемите по-добре от един.
Колко ми се искаше да й кажа.
Но каква беше ползата? Какво можеше да направи? Никой не можеше да ми помогне.
— Всичко е наред, Джени — казах рязко. — Да не изтървеш автобуса.
Тя ме гледа дълго време с треперещи устни. В този момент разбрах, че тя ме обичаше, но като всичко останало, до което се докоснех… беше твърде късно.
Обърнах се с гръб към нея. След малко чух входната врата да се затваря и разбрах, че съм съвсем сам.
ЧАСТ ДЕВЕТА
През следващите три дни останах насаме, поръчвах си храна от ресторанта и слушах новините.
Телефонът постоянно ми досаждаше: всички се интересуваха от здравето ми, приятелите ми искаха да дойдат и да ме видят и се обиждаха, когато им казвах, че не се чувствам достатъчно добре, за да ги приема. Накрая спрях да отговарям.
На третата сутрин, доктор Съмърс махна бинтовете. С изключение на плешивината отзад на главата, той каза, че съм като нов. Сега е моментът, каза той, да предприема пътешествие по море. Казах, че ще си помисля и се отървах от него.
Започнах да съжалявам, че се бях държал зле с Джени. Бях толкова разтревожен, че просто трябваше да остана сам със себе си, но сега вече бях започнал да преодолявам страха си, опитах се да си внуша, че Pea и Фел нямаше да бъдат заловени. Те, може би вече бяха в Мексико или дори Южна Америка, а аз щях да прекарам остатъка от дните си прикован към радиото.
Дали не трябваше да се обадя на Джени, да обясня, че съм бил разстроен и че сега вече можех да предприема пътешествие но море? Щеше ли тя да забрави моето поведение и да дойде с мен?
Поколебах се.
Може би, помислих си аз, щеше да бъде по-добре да изчакам няколко седмици и ако дотогава нямаше новини за Морганови, щях да отида.
Написах писмо на Джени, в което се опитах да обясня колко зле се бях чувствал и че сега съм по-добре. Питах я, дали би дошла с мен, да тръгнем на път скоро, но след като го прочетох почувствах, че беше неискрено и го скъсах.
На четвъртия ден направих усилие и взех такси до магазина. В куфарчето си носех огърлицата на Плесингтън.
Получих топъл поздрав за добре дошъл от госпожица Барлоу, Пиер Мартан и Ханс Клох. Дори и Тери, макар и не много ентусиазирано, има добрината да каже, че се надявал да съм по-добре.
Влязох в кабинета на Том Лус и сложих куфарчето с огърлицата на бюрото му.
— Том… искам да ти обясня за огърлицата — казах аз.
Той ми хвърли един старомоден поглед, кимна и зачака.
Казах му истината: как Сидни беше пожелал да препродаде огърлицата сам, как аз го бях предупредил, че това щеше да бъде неетично и как той беше настоял.
— Знам — каза тихо Лус. — Знаеш ли, Лари, малко неща ми убягват. Аз се грижех за акциите на Сидни и когато той ми каза, че искал да продаде някои от тях на стойност три-четвърти милиона долара и когато чух, че госпожа П. е затънала в дългове до гуша, не беше трудно да разбера какво става. Това не ме притесни и съжалявам, че е притеснило Сидни.
— Огърлицата е моя, сега — казах аз — и аз я предавам на фирмата, Том. Когато я продадем, като използваме модела на Сидни, искам фирмата да направи добра печалба.
— Така трябва да се държи един съдружник — каза той, — но фирмата ще я купи от теб на цената, която Сидни е платил за нея. Това е честно, нали? А печалбата от продажбата ще бъде за фирмата.
— Чудесно… купи ми малко акции, Том. Ти се грижеше за делата на Сидни, ще ти бъда благодарен, ако се грижиш и за моите.
Това му хареса.
Поговорихме малко за бизнеса. Мартан и Клох бяха добри, даже Тери се държеше добре.