— Не мисля, че трябва да започваш работа още, Лари — каза Лус. — Не изглеждаш добре. Защо не предприемеш пътуване но море?
— Мисля да го направя, но не сега. Сега отивам в апартамента на Сидни. Преди да тръгна на пътешествие ще трябва да продам апартамента и мебелите си и да се настаня в неговия. Така че ще бъда тук още една-две седмици. Ако се появи нещо сложно, можете да се консултирате с мен.
Оставих го и тръгнах към апартамента на Сидни. Хари Грегсън, дневният пазач, ме поздрави когато тръгнах към бюрото му.
— Радвам се да ви видя отново, господин Кар — каза той. — Кошмарна работа. Господин Сидни ми липсва… той беше джентълмен.
— Да — млъкнах за известно време и след това продължих — Ще се нанеса в апартамента, Хари. В теб има ли ключове?
— Да, господине. Прочетох във вестниците. Тогава казах това, което ще кажа и сега: успех, господин Кар. Персоналът тук е много доволен, че ще се нанесете.
— Имате ли адреса на Клод, Хари? Чудех се дали не иска да работи за мен.
— Не виждам защо не. Да, имам телефонния му номер. Момент… — той влезе в канцеларията си и след като порови в едно шкафче излезе с парче хартия. — Разбрах, че е много разстроен.
— Не е ли идвал тук от тогава?
— Не, господине. Отиде при майка си за няколко седмици, но вероятно вече се е върнал.
— Ще му се обадя — взех листа и ключовете и тръгнах.
— Благодаря, Хари. Само ще погледна набързо. Няма да се бавя.
Докато асансьорът ме носеше към последния етаж, мислите ми се върнаха към онази фатална нощ. Изтръпнах при мисълта, че щях да вляза в дома на Сидни за пръв път след смъртта му.
Спрях пред входната врата и се поколебах. Имах някакво чувство на безпокойство, но това беше лудост, си казах. Сидни беше мъртъв. Този превъзходен апартамент сега ми принадлежеше… това беше бъдещият ми дом! Трябваше да се отърва от това чувство за вина. Не бях виновен за смъртта му! Бях си повтарял това през всичките дълги часове самота. Трябваше да избия това чувство за вина от ума си.
Пъхнах ключа в ключалката и влязох в коридора. Долових тихото бръмчене на климатичната инсталация, спрях и се заслушах. Полицаите ли бяха оставили инсталацията включена? Никой ли не се беше качил да провери дали светлините и климатичната инсталация не са изключени?
Озадачен отворих вратата.
Пред мен, с пистолет в ръка стоеше Фел Морган.
От долния етаж се чу джавкане на куче, след това мърморене и отново джавкане на куче.
Стоях неподвижно, вперил поглед в пистолета, който можеше да причини смърт.
През двойното остъкляване чувах съвсем слабо сирената на линейка. Някъде далеч под мен Парадайс Сити водеше свой живот.
Преместих погледа си от пистолета на Фел върху лицето му. Докато го правех, той свали пистолета и каза с треперещ, ужасен глас:
— Мили боже! Помислих те за ченге!
Тогава забелязах, че той беше по-изплашен от мен и това ме успокои, въпреки че сърцето ми тупаше силно и устата ми беше суха. Вперих очи в него.
Колко ужасно изглеждаше!
Беше мръсен и изтощен. Лицето му беше брадясало. Усещах, че миришеше на мръсно. Беше облечен в червеното яке с черните джобове, но то беше неузнаваемо под дебелия слой мръсотия. Обувките му бяха покрити с кал, като че ли беше вървял в блато. Очите му бяха потънали и изплашени. Устните му трепереха. Дишаше ускорено през мръсните си зъби.
— Когато чух да се отваря вратата — каза той с треперещ глас, — щях да умра от ужас. Мислех си, че тук ще бъда в безопасност няколко дни. — той се извърна и се строполи като мъртвец в един от фотьойлите. Пистолетът се изхлузи от пръстите му и тупна върху двестагодишния персийски килим на Сидни. Фел сложи мръсната си ръка върху очите си и започна да плаче.
Аз затворих вратата и тръгнах, залитайки, към барчето. С треперещи ръце налях две уискита.
— Успокой се — казах аз и сложих една от чашите на масата, до него. — Съвземи се. Изпий това.
Той ме погледна, изтривайки лице с опакото на ръката си. В очите му имаше едно отчаяно, животинско изражение, което ме предупреди колко опасен беше.
— Копеле! — каза той с треперещ глас. — Ти ме въвлече във всичко това, със сладките си приказки! И ти ще ме изкараш, по дяволите!
Изпих половината от уискито и седнах на един стол близо до него.
— Къде е Pea? — попитах аз.
Той стисна юмруци и удари главата си. Виждах, че страхът му го докарваше до истерия и това ми даде самочувствие.
— Фел! Съвземи се! Къде е Pea?
— Не ми говори за тази кучка! — той започна да блъска юмрук в коленете си. — Трябва да ми помогнеш. Ти ме въвлече във всичко това! Видях вестниците… Търсят ме за убийство!
Като видях неговата паника, като го чух как говори и като разбрах, че беше полудял от страх, почувствах, че мога да се справя с него.