— Ще ти помогна, но трябва да знам, какво се случи. Къде е Pea?
Той започна отново да плаче: риданията го разтърсваха. Отпих голяма глътка от уискито, след това се облегнах и го загледах. Малодушният му страх и мръсотията му ме отвращаваха.
Оставих го да хлипа. Най-накрая той не можеше да изцеди повече сълзи и като избърса очите си с длани, ме погледна замъглено.
— Ако ме заловят, ще ме затворят за двадесет години — каза той задъхано. — Не бих могъл да понеса това! Не съм устроен така! Двадесет години зад решетките! Няма да ме хванат жив!
— Престани да мислиш за себе си — казах аз. — Къде е Pea?
— Кучката! Проклетата ми сестра, — той се изправи и заклати юмрук над главата си, след което отново седна. Държеше се като луд. Пистолетите не бяха заредени! Кълна се! Тя трябва да ги е заредила. Ти каза да не ги зареждам и аз не ги заредих! Тя го е направила! Тя уби педераста! Тя се опита да убие и теб! Знаеш го! Трябва да кажеш на ченгетата, че аз нямам нищо общо с това!
— Къде е Pea? — попитах аз.
— Не ми вярваш, нали? Мислиш, че съм толкова лош, колкото нея, нали? Не съм! Тя винаги е била проклятие за мен! Не трябваше да я пускам да се върне у дома! Не трябваше да слушам сладките ти приказки! Двадесет години зад решетките! Не мога да го понеса!
— Какво правиш тук? — казах тихо с надеждата, че гласът ми ще го успокои.
Той се облегна на стола и хвана главата си с ръце.
— Не задавай проклетите си въпроси! Искам да се разкарам оттук! Искам пари! Искам кола! Трябва да се махна от това проклето място!
— Ще ти дам пари — казах аз. — Ще ти помогна да се измъкнеш. Ще ти дам и кола.
Той впери поглед в мен. Трепереше, но сега вече в очите му имаше искрица надежда.
— Ще го направиш и още как! — каза той с дрезгав глас. — Ти и твоите проклети милиони! Цялата тази работа се оказа много сладка за теб, нали?
Тук вече сбърка. Бях започнал да го съжалявам, но с това, което каза, уби всякакво чувство на съжаление в мен.
— Казах, че ще ти помогна — отговорих аз.
— Как можа да убие онзи педераст? — каза той, вперил поглед в мръсните си ръце. — Каква мръсница! Знаеш ли какво направи с мен… мен… нейния брат? — той вдигна поглед, очите му бяха изпълнени със страдание. — Избягахме от това проклето място. Огърлицата беше в нея. Влязохме в колата. Тя седна зад волана. Тръгнахме по магистралата като прилепи, излезли от ада. Аз я псувах за това, че беше стреляла, но тя дори не ме погледна. Мислех си, че пътуваме към Маями. Оставих всичко на нея: можех само да я псувам. Когато излязохме на пътя до блатото в тропическата гора — нали я знаеш? — извън града, тя натисна спирачките. Аз слязох да се изпикая и погледнах дали ченгетата ни преследват. Викнах й да продължава. И сега я виждам — той отново стовари юмруци върху коленете си. — Нейните проклети очи като парчета лед. „Задната дясна гума е спукана“, каза тя. „Излез и провери“. Така че аз излязох и проверих. Знам, че съм кретен, че се хващам на всичко, както се хванах на твоите сладки приказки. Дори не бях стигнал задната част на колата, когато кучката хвръкна с диамантите… без да й пука какво ще стане с мен.
Гласът му се прекърши и той започна да плаче отново и да се люлее напред-назад.
Запалих цигара. Вече не се страхувах от него, макар да знаех, че той все още беше опасен. Ако полицията го заловеше, той щеше да проговори.
Докато го гледах, взех едно хладнокръвно решение. Трябваше да го накарам да мълчи. Нямаше друг изход, ако исках да бъда в безопасност.
Стоях, пушех и го гледах как хленчи и плаче. Неговата мръсотия, неговата воня и неговото малодушие ме отблъскваха така, както заразна муха, кацнала на стената.
Градският часовник удари дванадесет.
— Трябва да си гладен, Фел — казах аз. — Ще ти донеса нещо за ядене.
Той спря да хленчи.
— Гладен? По дяволите, та аз умирам от глад! Как само съм оцелял! Живях от сурова риба и раци в онова проклето блато! Бил ли си там? Пълно е със змии и крокодили!
Обадих се на ресторанта и помолих главния сервитьор да изпрати обяд.
— Излез на терасата, Фел и гледай да не те видят.
Той грабна чашата с уиски, изпи я на един дъх и излезе на терасата.
Занесох чашата му в кухнята, а мисълта ми непрекъснато работеше. Как да го накарам да мълчи? Осъзнах, че възнамерявах да го убия, но тази мисъл не ме шокира. Ако можех да се отърва от него, а след това и от Pea, щях да бъда в безопасност и светът щеше да бъде в краката ми.
Върнах се във всекидневната и седнах. През петнадесетте минути, докато чаках да се появи сервитьора, в главата ми се зароди една идея. Струваше ми се, че щях да се справя лесно с Фел, но не и с Pea. Е, за това препятствие щях да мисля когато стигнех до него, си казах.