Сервитьорът влезе, бутайки количка. Той ми се усмихна.
— Добро утро, господин Кар. Има бутилка шампанско за вар от главния сервитьор. Готвачът ви изпраща специалитета за деня.
Дадох му два долара бакшиш и когато си замина излязох на терасата, където седеше Фел, облегнат на парапета със свити колене.
— Хайде, идвай — казах аз.
Той мина покрай мен, отиде до масата и впери поглед в храната, след това седна и започна да яде. Ядеше като прегладняло прасе, тъпчеше храна в устата си и я гълташе със задавени звуци. Така ме отвращаваше, че излязох на терасата и чаках там, докато свърши. Непрекъснато премислях плана си: как да се отърва от него завинаги и по безопасен начин.
Звучно оригване ми подсказа, че е спрял да яде и аз се върнах във всекидневната.
Бог знае какво щеше да си помисли сервитьора, когато се върнеше за количката, си помислих аз като видях мръсотията. Фел беше разсипал храна на покривката, не беше останало нищо от изобилната тава сирене, кошничката, в която имаше шест кифли, беше празна. Имаше лекета от вино даже и по безупречно чистата покривка върху количката. Дори и кошницата с плодове беше празна.
Няма значение, си казах аз, всичко щеше да се оправи с бакшиш от десет долара.
Погледнах Фел, който палеше цигара.
— Братко! — каза той. — Ама и вие, богатите копелета, знаете как да живеете! Това беше най-хубавото ядене, което някога съм ял!
— Трябва да си бил гладен — казах аз.
— Да… ти си седиш тука в тази пищна дупка, а аз навън в тъмното при змиите — той ме изгледа с омраза в очи. — Е, копеле, ти ме вкара в тази каша… ти ще ме изкараш, или ще те подредя! Ако ченгетата ме хванат, ще говоря. Ти и аз ще отидем зад решетките за двадесет проклети години.
Без да знаеше, той сам си викаше смъртта.
— Как влезе в апартамента, Фел? — попитах аз, седнах и запалих цигара.
— Всеки глупак може да влезе тук. Не беше толкова трудно. Това няма значение… Искам кола и пари.
— Можеш да вземеш моята кола. Паркирана е отвън. Колко пари искаш?
Той ме погледна изкосо.
— Петдесет бона.
Аз кимнах.
— Мога да ти дам толкова. Какво смяташ да правиш, Фел?
— Ще отида в Кий Уест. Имам приятел, който ще ме заведе в Куба. Веднъж отида ли там, ще ти изпратя адреса си — той ме погледна накриво и аз разбрах, че уискито го е ударило. — След това ти ще ми изпратиш петстотин бона. Това ще бъде последното разплащане. Когато ги получа, няма повече да ти се обадя.
— Но Pea може да ми се обади — казах аз.
— Това си е твоя работа. Аз говоря за себе си. Огърлицата е в нея, защо ще те притеснява? Аз нямам нищо!
— Къде е тя, Фел?
— Теб какво те засяга? Остави я на мира. Тя е отровна! Забрави я… тя ще продаде огърлицата и ще изчезне. Забрави я.
Налях още малко уиски в неговата чаша. Той се усмихна и го изпи на един дъх.
— Братко! Вие, копелета, добре си живеете! — той посегна към бутилката и наля още в чашата си. — Проклетата ми сестра! Знаеш ли какво, копеле? Тя не се интересува от никого, освен от онова нейно влечуго. Какъв идиот! Какъв отпадък! Бас държа, че сега се чука с него! Онази воня наистина се възбужда!
— Ако използваш колата ми, Фел, няма да имаш проблеми — казах аз. — Веднага щом се стъмни… след десет часа, трябва само да влезеш в колата и да тръгнеш.
Той притвори очи. Беше доста пиян.
— Ами парите?
— Няма проблем. Те са тук.
Той напрегна поглед. Видях, че не можеше да ме фокусира.
— Тук?
— Да.
— На кого ги разправяш тия? Дай да видим.
— Ще ги видиш. Кой е този глупак, с когото е Pea?
Той наду бузи.
— Кой го е грижа за този лайнар Спуки? — той се изкикоти. — Братко! Какъв глупак! Това показва каква тъпа кучка е тя, за да я възбужда воня като него… Той е десет години по-млад от нея.
— Спуки Джинкс? — попитах аз.
— Да… познаваш ли го?
— Срещнах го в Лусвил… голям образ.
— Точно така — той се облегна — Фу! Това беше страхотен обяд!
— Защо Pea се е събрала със Спуки?
— Ти ми кажи! Тя се чукаше с него преди да влезе в затвора. Веднага щом излезе пак хукна след него. Смахната! Влечуго като него! — той изсумтя, поклати глава, след това потърка очи с мръсните си ръце. — Май си пийнах доста… приспа ми се.
— Спи — казах аз.
Животинският инстинкт го жилна и пробуди.
— Покажи ми парите, копеле, каза, че са тук… покажи ги.
Сега беше моментът.
— В сейфа са — станах на крака.
— В сейфа ли… какъв сейф?
Отидох до картината на Пикасо, вдигнах я и открих сейфа.
— По дяволите! — Фел скочи на крака. — Никога не бих погледнал там! В тази тенекия ли са парите?