Вестниците разиграха смъртта на Фел. Бях сигурен, че Pea щеше да прочете всичко, но нямаше да знае, че Фел ми беше казал за Спуки Джинкс. Може би той не я беше приютил в своята бърлога, но все пак си струваше да опитам. Трябваше да я накарам да мълчи. Нямах бъдеще, ако не я убиех.
Изчаках докато следствието около Фел приключи, след това казах на Хес, че отивам до Фриско (Сан Франциско), за да сменя обстановката. Той ме помоли да поддържам връзка с него. Ако хванеха Pea, аз щях да бъда главния свидетел, но по изражението му ми се стори, че не хранеше много надежда да я открие.
Преди да напусна Парадайс Сити, се обадих на Клод, прислугата на Сидни, попитах го дали искаше да работи за мен като му обясних, че щях да се местя в апартамента на Сидни.
— Благодаря за предложението, господин Лари — каза той, — но никога не бих могъл да работя за друг джентълмен, след като съм работил за господин Сидни. Но ако-имате нужда от помощ, ще се опитам да ви намеря някого, на когото можете да се доверите.
— Не си прави труда — казах аз и затворих.
Ядоса ме това, че някакъв си дебел, възстар педераст отказваше моето предложение. Щях да му плащам толкова, колкото и Сидни му беше плащал… за какъв по дяволите, се мислеше?
След това, като размислих, го разбрах. Защо му трябваше да работи за някого сега? Не беше ли се погрижил Сидни за него? Но аз знаех, че това не беше истинската причина. Знаех, че Клод ме мразеше, защото се премествах в дома на Сидни… както и аз започвах да го мразя.
Три дни след следствието влязох в Буика и се отправих към Лусвил.
Предния ден бях ходил в Маями и си бях купил хипарски дрехи: риза на цветя, дънки и черни обувки. Бях отишъл в един магазин за оръжие и бях купил 38-мили-метров специален полицейски автомат с кутия патрони. След това отидох в един маджик шоп8 и купих черна, лъскава перука, широк колан с миниатюрен череп за катарама и лек нож.
В апартамента си бях направил разтвор от пръст, олио и вода, като взех пръстта от саксиите на терасата и бях намазал старателно ризата и дънките.
На двадесет мили от Лусвил спрях в малък град и оставих Буика в гараж, след това взех куфарите с хипарските дрехи, отидох в един магазин за стари коли и купих разбит Шевролет.
На една самотна плажова ивица облякох хипарските дрехи и сложих лъскавата перука. Не бях се бръснал от три дни и сега, като се погледнах в огледалото, реших, че можех да мина дори и покрай Джени, без тя да ме познае.
Бях готов за действие.
Седнах зад волана и се втренчих в прашното предно стъкло и набрах сили.
Не чувствах вина по отношение на Фел Морган. Бях сигурен, че той щеше да ме изнудва до края на дните ми. Нямах скрупули за това, което щях да направя с Pea, ако я откриех — беше въпрос на живот и смърт.
Но знаех, че нямаше да бъде лесно. Тя можеше да не е при Спуки, въпреки че имах чувството, че беше там и трябваше първо да я впримча, а след това да я убия.
Да я впримча и убия щеше да бъде толкова опасно и трудно, колкото беше да се впримчи и убие дива котка.
Но трябваше да бъде сторено.
ЧАСТ ДЕСЕТА
Влязох в Лусвил, когато градският часовник удари шест. Заради смога и циментовия прах карах като другите шофьори с къси фарове. Чувствах грапавия прах около врата си и това ми донесе чувство на носталгия.
За да стигна до бърлогата на Спуки на Лексингтън, трябваше да прекося градския център, където бях въвлечен в поток от коли, пътуващи към домовете си.
Докато пълзях покрай кантората на Джени се запитах дали беше на шестия етаж с разрошена коса и попълваше някой жълт формуляр. Но сега не беше време да мисля за Джени. За нея щях да мисля, когато бях сигурен, че съм в безопасност. Дотогава тя трябваше да бъде като нещо, за което човек копнее, но все пак знае, че не може да си го позволи.
Спрях Шевито в един паркинг близо до Лексингтън, след това взех сака си, в който имаше риза за смяна, комплект за бръснене и 38-милиметров автомат, минах през бордеите докато стигнах до Лексингтън.
Вече се беше стъмнило и лампите бяха светнати. Освен няколко стари пияници, седнали върху кофи за боклук, няколко негърчета, които ритаха топка по улицата, Лексингтън беше пуст по това време.
Срещу №245 — бърлогата на Спуки — се издигаше една разпадаща се къща на четири етажа. Две сополи-ви, мърляви бели хлапета седяха на стълбите. С мръсните си малки юмруци, заклещени между колената, с прегърбени малки раменца те оглеждаха колекцията от мръсотия в канавката: там имаше и мъртва котка.
Над разбитата входна врата беше написано:
Това ми изглеждаше твърде добре, за да бъде истина. Спрях, за да хвърля поглед през улицата към №245, след това тръгнах по стълбите като подминах хлапетата, които ме изгледаха накриво, с недоверие в малките си, тъжни очички. Влязох в предверието, което миришеше на урина, застояла пот и котки.