Выбрать главу

Тя драскаше върху някаква жълта бланка, когато влязох в малката стая. Вдигна глава и ме погледна.

Стоях до вратата, несигурен в себе си и се чудех какво по дяволите търсех тук.

— Лари Кар? — гласът й беше дълбок и плътен. — Влезте.

Когато влязох, телефонът звънна. Тя ми посочи свободния стол и вдигна слушалката. Нейните отговори, състоящи се от „да“ и „не“ бяха стегнати и безлични. Тя изглежда, владееше умението да скъсява дългите разговори, в случай, че се наложеше.

Най-накрая затвори слушалката, прокара молива през косата си и се усмихна. Тази усмивка я преобрази. Беше прекрасна, открита усмивка, пълна с топлина и приятелство.

— Извинете. Това чудо никога не спира да звъни. Значи искате да ми помогнете?

Седнах.

— Стига да мога — чудех се дали наистина мислех това, което казах.

— Но не и в тези красиви дрехи.

Насилих се да се усмихна.

— Не, но не ме обвинявайте. Чичо ви не ме предупреди.

Тя кимна.

— Чичо е чудесен човек, но не се занимава с подробности — тя се облегна и ме загледа. — Той ми каза за вас. Ще бъда откровена. Зная за вашия проблем и съжалявам за това, което се е случило, но то не ме интересува, защото имам стотици свои проблеми. Чичо Хенри ми каза, че вие искате да се оправите, но това е ваш проблем и според мен зависи само от вас. — Тя поста-ви ръцете си на мръсното писалище и ми се усмихна. — Моля ви да разберете. В този ужасен град има много работа за вършене и голяма нужда от помощ. Аз имам нужда от помощ и нямам време за съчувствие.

— Тук съм, за да помогна, — не можех да скрия своята неприязън. С кого си въобразяваше, че разговаря? — С какво мога да ви бъда полезен?

— Само да можех да повярвам, че наистина сте тук, за да помогнете — каза тя.

— Казвам ви. Тук съм, за да помогна. Така че какво да правя?

Тя извади от един шкаф смачкан пакет цигари и ми ти предложи.

Аз извадих златната табакера, която Сидни ми беше подарил за миналия рожден ден. Беше много специална. Сидни беше похарчил хиляда и петстотин долара за нея. Гордеех се с тази табакера. Тя беше като символ на общественото ми положение. Дори и някои от моите клиенти се, заглеждаха в нея.

— Вземете от моите — казах аз.

Тя погледна към лъскавата табакера и после към мен.

— Това злато ли е?

— Това ли? — преобърнах го в ръцете си така, че тя да може да я види отвсякъде. — Ами да.

— Но това не е ли много скъпо?

Почувствах още по-силно грапавината на циментовия прах около врата си.

— Беше ми подарена… хиляда и петстотин долара — предложих й. Искаш ли да изпушиш една от моите? — Не, благодаря.

Тя взе една цигара от смачкания си пакет и отмести погледа си от моята табакера.

— Внимавайте с това, — продължи тя. — Може да ви го откраднат.

— Тук крадат ли?

Тя кимна и прие огънчето от златната ми запалка, която беше подарък от един клиент.

— Хиляда и петстотин долара? С толкова пари бих могла да снабдя с храна за един месец десет от моите семейства.

— Ти помагаш на десет семейства? — Поставих табакерата в задния си джоб. — Наистина ли?

— Помагам на две хиляди петстотин двадесет и две семейства — каза тя тихо. Отвори един шкаф в разбитото си бюро и извади оттам скица на Лусвил. Постави я върху бюрото, за да мога и аз да я виждам. Скицата беше разделена на пет части с фулмастер — всяка част беше номерирана от едно до пет.

— Трябва да знаеш с какво се захващаш — продължи тя — нека да ти обясня.

Каза ми, че има четирима доброволци като нея в града — всичките професионалисти. Всеки от тях трябвало да се грижи за една част от града, а на нея се паднала най-мръсната. Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Никой друг не я пожела, така че аз я взех. Тук съм от две години. Работата ми е да помагам на тези, които наистина се нуждаят от помощ. Имам фонд, от който мога да тегля средства, но той е напълно неадекватен. Посещавам хората. Правя доклади. Докладите трябва да бъдат съкратени и картотекирани.

Тя посочи пета част на скицата.

— Това е моя терен. Най-лошата част на града — близо четири хиляди души, включително и деца, които веднъж навършили седем години, вече престават да бъдат деца. Тук… — нейният молив се плъзна но скицата и от пета част на града стигна до извънградската зона — се намира Флоридският женски затвор. Много тежък затвор. Трудни затворници и трудни условия. Повечето от затворниците са с дълги присъди, а много от тях са безнадеждни престъпници. До преди три месеца посещенията са били забранени, но най-после успях да ги убедя, че мога да бъда от помощ.