— Благодаря ви… започвате веднага щом си купите пуловер и дънки и, моля ви, не използвайте тази красива табакера — тя се изправи. — Трябва да тръгвам. Няма да се върна до четири часа. Ще ви обясня за документите и за картотеката и тогава — тогава започвате работа.
Слязохме по стълбите на улицата и аз я изпратих до покрития с циментов прах Фиат-500. Тя се обърна към мене преди да запали мотора.
— Благодаря ви, че се наехте. Мисля, че ще се справим — погледна ме за момент през малкото странично прозорче — съжалявам за това, което ви се е случило. Всичко ще се оправи… трябва само да имате търпение — и потегли.
Останах на ръба на завоя, усещайки как циментовият прах ме покрива и влагата и горещината го превръщат в грапава пот. Тя ми харесваше. Докато стоях така, се замислих с какво всъщност се захващам. Лесно ли се плашех? Не знаех. Това щях да разбера в момента, в който се случеше нещо.
Тръгнах по тясната, шумна пресечка до главната улица, за да си купя пуловер и дънки.
Не усетих кога се случи, но все пак се случи.
Мръсно, парцаливо хлапе на около девет години, изведнъж се блъсна в мен и аз се олюлях. То прехапа устно и издаде силен, мръсен звук и побягна.
Едва когато се върнах в хотела „Бендикс“ открих, че скъпото ми сако беше срязано с остър нож и златната ми табакера липсваше.
ЧАСТ ВТОРА
След като се преоблякох в пуловер и дънки, отидох до полицейския участък, за да съобщя за кражбата на табакерата. Открих, за моя изненада, че не се вълнувах от загубата й, но знаех, че Сидни щеше да бъде ужасен, затова почувствах, че е редно да направя усилие да си я върна.
Въздухът в участъка беше наситен с циментов прах и миризма на неизмити крака. На дълга пейка до една от стените седяха десет хлапета — мръсни, парцаливи и унили. Те ме наблюдаваха с малките си тъмни очички, докато отивах към полицая.
Той представляваше една огромна маса човешка плът с лице като парче сурово телешко. Беше по риза и потта се стичаше по лицето му в гънките на дебелия му врат, където се смесваше с циментовия прах. Той търкаше един молив напред-назад по писалището и когато се доближих, той се поизправи, за да пръдне.
Хлапетата на пейката се захилиха.
Докато разказвах за загубената табакера, той продължи да търкаля молива напред-назад. След това изведнъж вдигна погледа си и свинските му очички ме огледаха отгоре до долу със силата на затворнически прожектор.
— Отскоро ли сте тук? — попита той. Гласът му беше дрезгав, като че ли износен от викане.
Казах, че бях тук от скоро, и че щях да работя с госпожица Бакстър от Социални грижи.
Той бутна шапката си назад, втренчи се в молива си, въздъхна и извади един формуляр. Каза ми да го попълня и продължи да търкаля молива.
Попълних формуляра и му го върнах. Под заглавието „Цена на откраднатия предмет“ бях написал 1500 долара.
Той прочете това, което бях написал и видях как огромното му лице се стегна, бутна формуляра обратно към мен, като постави мръсния си пръст на колонката „Цена на откраднатия предмет“ и ме понита с пресипнал глас:
— Какво е това?
— Това е цената на табакерата — казах аз.
Той измърмори нещо под носа си, втренчи се в мен, след това във формуляра.
— Сакото ми беше разсечено с бръснач — казах аз.
— Тъй ли? Якето ви също ли струваше хиляда и петстотин долара?
— Костюмът струваше триста долара.
Той изпръхтя с дебелите си ноздри.
— Можете ли да опишете хлапето?
— Около девет годишно, тъмно, гъста коса, черна риза и дънки — отвърнах аз.
— Виждате ли го там?
Обърнах се и огледах редицата хлапета. Повечето бяха матови с гъсти коси, повечето бяха облечени в черни ризи и дънки.
— Може да бъде всяко от тях — казах аз.
— Да — той се загледа в мен. — Сигурен ли сте за стойността на табакерата?
— Сигурен съм.
— Да — той потърка потния си врат, след което постави формуляра върху купчина подобни формуляри. — Ако го намерим, ще ви съобщим — и след кратка пауза — Дълго ли ще останете?
— Два-три месеца.
— При госпожица Бакстър ли?
— Това беше първоначалното ми намерение.
Той ме изгледа за момент, след което бавна, презрителна усмивка се прокрадна по лицето му.
— Хубаво намерение.
— Вие не мислите, че ще издържа толкова дълго?
Той подсмръкна и започна отново да търкаля молива си.
— Ако го намерим, ще ви се обадим. Хиляда и петстотин долара, така ли?
— Да.
Той кимна и изведнъж, с глас като гръмотевица изрева:
— Стойте мирно, копелета такива, или ще дойда при вас.
Станах и тръгнах и като стигнах до вратата, го чух да казва на друго ченге: