Докато седеше в малката чакалня, Гранди осъзна, че Джина беше последният член на семейството му, а за него семейството беше всичко.
Сега заради това копеле Фрост Джина си отиваше. Ръцете му се свиха в юмруци.
После се отвори една врата и влезе висок слаб мъж.
— Мистър Гранди? Аз съм доктор Ванс. За дъщеря ви…
Гранди седеше като вкаменен и слушаше тихия глас на доктора.
Накрая д-р Ванс рече:
— Съжалявам, но искам да знаете истината.
Гранди погледна към стиснатите си юмруци.
— Искате да ми кажете, че няма надежда, нали?
— Ще оживее, но… не… няма надежда да бъде нормална никога вече. Има тежко мозъчно увреждане. Можем да я поддържаме жива само с апарат. Това е единственото, което можем да направим. Може да остане жива десет години, дори повече.
— Само дишайки? — попита Гранди.
— Да.
Гранди сви юмруци.
— Тогава по-добре да умре.
— Вие решавате, мистър Гранди — отвърна тихо Ванс. — Моята работа е да поддържам дишането й.
— Напълно сигурен ли сте, че няма никаква надежда да се възстанови? — попита Гранди. — Напълно сигурен ли сте?
— Няма никаква надежда. Увреждането на мозъка е огромно.
— Искам да я видя.
— Разбира се. На системи е. Елате с мен.
Той поведе Гранди по дълъг коридор към една стая, в която зад две бюра седяха сестри и наблюдаваха контролни табла.
В средата на стаята имаше легло. Джина лежеше на него, завита с чаршаф. От нея към системата, която я поддържаше жива, излизаха жици и маркучета.
— Свободни сте, сестри — каза им Ванс. — Ще ви извикам, когато имам нужда от вас.
Без да им обръща внимание, Гранди отиде до леглото и погледна дъщеря си. За първи път, откакто беше загубил жена си, почувства непоносима мъка, но успя да се овладее. Стоеше неподвижен и гледаше последната му и единствена връзка със семейния живот.
Наблюдаваше бавно надигащите се и спадащи гърди на Джина, скрити под чаршафа. Гледаше безизразното й като маска лице и полуотворените й безжизнени очи.
— И може да остане в това състояние години? — попита, давайки си сметка, че сега само той и Ванс са в стаята, а сестрите са излезли.
— Да.
— Съвсем сигурен ли сте?
— Да. Няма надежда за нея. — Ванс заобиколи леглото и посочи червения контакт. — Оттук се свързва с апарата. Сега трябва да ви оставя. Имам и други пациенти. — Погледна замислено Гранди. — Ако тя беше моя дъщеря, щях да издърпам шнура и да я оставя да умре спокойно.
Гранди прокара ръка по потното си лице.
— Това ли е единственото, което трябва да направя?
— Ако остане включено, тя ще продължи да диша. Ако шнурът бъде издърпан, тя безболезнено ще се пренесе в смъртта. Ще се погрижа да не ви пречат. Решението е ваше.
Той излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Гранди придърпа един стол и седна до леглото. Гледа я замислено дълго време, виждаше как се повдигат и спускат гърдите й, после изведнъж осъзна безнадеждността на цялото положение.
— Поне, миличка — каза той, — си убила копелето, което ти е дало наркотика. Сега смятам да убия копелето, което те пусна на свобода, моя бедна, луда, малка дъщеричке. Ще го боли, миличка, бъди сигурна. — Стана, наведе се и я целуна по бузата, после мина покрай леглото и издърпа шнура от червения контакт.
Стоеше пред леглото, очите му гледаха как гърдите й се повдигат и спускат, после, след известно време, когато чаршафът стана неподвижен, той сложи ръка върху лицето на Джина и излезе от стаята.
Когато минаваше през фоайето, където беше рецепцията, сестрата каза:
— Извинете, мистър Гранди, има съобщение за вас.
Гранди спря.
— Мистър Фрост ви съобщава, че ще бъде във вила „Орхидея“, ако ви е нужен.
Гранди я погледна втренчено, наклони глава и излезе навън в горещата влажна нощ.
Когато отваряше вратата на ролса, от тъмнината някакъв глас каза:
— Името ми е Лу Силк. Работя за мистър Радниц.