Когато се върна в къщичката си във вила „Орхидея“, Фрост бе обзет от едно неистово желание: да се махне час по-скоро от Перъдайс Сити. Всичко се беше обърнало наопаки. Мечтата му да притежава пет милиона долара се беше изпарила яко дим. Инстинктивно усещаше, че Джина никога вече нямаше да бъде нормална, и мисълта, че той беше виновен, задето я бе освободил, му причиняваше болка.
Крачеше из стаята и удряше юмруците си един в друг. Откъде би могъл да знае, че е луда? Откъде би могъл да предположи, че Амандо е психиатър?
Каква дяволска каша!
Сега трябваше да се погрижи за себе си. Отпусна се в едно кресло. Извади портфейла си и провери с колко пари разполага. Невъзможно беше да живееш без пари, да минеш някак си без тях! Все още имаше четирите хиляди долара, които беше взел срещу пръстена на Джина плюс още една хилядарка. Е. добре, имаше пет хиляди долара. Къде да отиде? Не разполагаше с транспорт. Беше твърде рисковано да вземе ламборджинито. Гранди можеше да го обвини в кражба.
Погледна часовника си. Беше 23.15.
И утре е ден, каза си той. Стана, свали сакото и вратовръзката, отиде до леглото и се отпусна върху него.
Утре, рече си той, щеше да наеме кола и да се махне. Това щеше да бъде краят на този глупав кошмар. Щеше да се махне, но къде? Все още се чудеше, все още се опитваше да състави план за бъдещия си живот, когато заспа.
Събуди се след четири часа от упорито тропане по вратата на къщичката. Мигновено застана нащрек. Ръката му потърси опипом пистолета, докато спускаше крака на пода. С пистолет в ръка той отиде до вратата.
— Кой е?
— Рос. Съжалявам, че те събудих, Майк, но трябва да поговорим.
Като държеше пистолета, Фрост махна резето и отстъпи назад.
— Влизай.
Ъмни влезе. На лицето му беше изписана чаровната му широка усмивка.
Фрост ритна вратата и пусна резето. Погледна часовника си.
— За Бога! Знаеш ли колко е часът?
Ъмни отиде до едно от креслата и се отпусна в него.
— Не бих ти отказал питие.
Фрост пъхна пистолета в страничния джоб на панталона си.
— Какво искаш?
— Това е добър въпрос — отвърна Ъмни. — Имаш ли скоч?
— Говори! — каза Фрост. — Какво става?
— Харесваш ми, Майк — отвърна Ъмни усмихнато. — Мой тип си. В момента, в който те видях, си казах…
— Стига си се занасял! — излая Фрост. — Харесваш ме толкова, колкото и аз тебе! За какво си дошъл?
Ъмни направи гримаса.
— Не се прави на толкова важен, Майк. Залагам си главата в торбата, като идвам тук. Искам да ти кажа нещо. Добър приятел съм ти.
— О’кей, тогава го кажи — подкани го Фрост — и престани да дрънкаш за добри приятели.
— Става дума за Лу — рече Ъмни.
Какво за него?
— Добър въпрос. Лу си изкарва парите, като застрелва разни хора и го бива в тая работа. — Ъмни направи нова гримаса. — Всички ние вършим разни неща за пари… Това е неизбежно, но на мен не ми харесва. Затова съм тук, Майк.
Фрост замръзна.
— Е… продължавай.
— Момичето… Джина… умря. Беше на системи, които биха поддържали живота й с години, но Гранди дръпна щепсела. — Ъмни поклати глава и изражението му беше опечалено. — Радвам се, че не ми се е налагало да го правя.
— Стига си го увъртал, Ъмни! — каза Фрост. — Давай по същество.
— Е, щом е мъртва, няма да има пари, нали така?
— Е, добре, няма нари. Провалихме се. Защо си тук?
— Лу е професионален убиец — продължи Ъмни. — Търси пари. Така че те с Гранди се събраха. Мислех, че трябва да ти кажа.
— Да ми кажеш… какво? — попита Фрост, гледайки втренчено Ъмни.
— Добър въпрос — отвърна Ъмни с широката си усмивка. — Е, Гранди и Лу се събраха. Гранди иска да умреш. Влязла му е мухата, че ако не си бил ти, лудата му дъщеря все още щеше да се чука, да плува и да се весели. Така че направи предложение. Наел е Лу да те премахне. Лудост, нали? Реших да те уведомя. — Потърка ноктите си в ризата. — Парите са добри… двеста хиляди долара. Гонехме милиони, но мисля, че двеста хиляди долара са все пак по-добре от нищо.
Фрост се приведе напред в стола си.
— Хайде да изясним нещата — каза той. — Гранди е наел Силк да ме убие и заплащането е двеста хиляди долара… Така ли?
— Точно така — отвърна Ъмни. — Но тъй като те харесвам, реших да те уведомя.