тоз поглед свой, та толкоз той блести?
Със сълзи? Туй да беше твойта тайна,
аз бих била от тебе по-сияйна!
Не, аз съм грозна. Вече го разбрах.
Щом всеки звяр пред мен побягва в страх,
какво се чудя толкоз на това,
че и Деметрий ме търпи едва!
Кое лъжливо криво огледало
измамната надежда ми е дало,
че моя грозен лик ще изличи
на Хермия блестящите очи!
Но що е туй? Лизандър! На земята!
Убит? Ранен? Заспал? О, майко свята!
Лизандре, ако жив си, говори!
ЛИЗАНДЪР (събужда се)
И ще се хвърля в огъня дори
за теб, Елена! Чудо съвършено,
в такава степен от петно лишено,
че виждам през прозирното ти тяло
сърцето бързо-бързо затуптяло!
Ах, тоз подлец Деметрий! Де е той?
О, име тъй добро за меча мой!
ЕЛЕНА
Недей така, Лизандре! О, недей!
Не е подлец Деметрий, ни злодей.
Щом тебе твойта Хермия обича,
какво от туй, че той след нея тича?
ЛИЗАНДЪР
Каква ти Хермия! Аз нея вече
не искам да я виждам отдалече!
Не Хермия — Елена любя аз!
Кой враната не би сменил завчас
за гълъбица! Разумът човешки,
докато още зрее, прави грешки,
но моят разум вече е съзрял
и разума на тоя свят прозрял,
посочва той на чувствата ми ясно
кое е грозно и кое — прекрасно.
Прекрасното е тука! То личи
във тези ослепителни очи,
разлистващи ми страници любов,
където всеки ред ще бъде нов,
така че увлекателната книга
до гроба ще ми стига и престига!
ЕЛЕНА
Дали за присмех съм била родена!
Или за грях съм с него наградена?
Не стига ли, не стига ли това,
че досега две ласкави слова
не съм заслужила от своя скъп,
та нужно е сега на моя гръб
и ти да трупаш гаврите си зли?
Недей, Лизандре, че боли, боли!
Във рицарските правила нима
изисква се, злочестата мома,
от някого щом вече носи рана,
от другиго да бъде подиграна.
Излиза.
ЛИЗАНДЪР
Не я съгледа! Спи! И слава богу!
Спи, Хермия! Дотегна ми ти много!
Тъй както, щом със сладки преядем,
за дълго не ги вкусваме съвсем,
или тъй както ересите разни,
напуснат ли ни, най са ни омразни,
така за тебе — ерес и пресита —
Лизандър вече няма да запита.
Решение щом взима, той е твърд:
Елена ще го има свой до смърт!
Излиза.
ХЕРМИЯ (събужда се)
Лизандре! Помощ! Помощ! Извади
змията! Тук! Във моите гърди!
О, скъпи! Нещо страшно преживях!
Лизандре, виж ме — още тръпна в страх!
Но где си ти? Лизандре! Где си? Боже!
Лизандре! Де изчезнал е? Где може
да е отишъл? Обади се, мили!
Ах, губя от предчувствието сили!
Не, няма го! Не се обажда той!
Аз тръгвам да намеря, мили мой,
на таз гора във мрачната утроба
едно от двете: тебе или гроба!
Излиза.
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
ПЪРВА СЦЕНА
В гората край Атина.
Титания спи. Влизат Клина, Талашко, Кросното, Пискуна, Носльо и Комара.
КРОСНОТО
Всички ли сме?
КЛИНА
До един! А мястото е тъкмо за нашата репентиция. Тази полянка ще ни бъде вместо сцена, този глог ще ни е за гардероб. И ние ще представляваме точно както после пред княза.
КРОСНОТО
Слушай, Клине!
КЛИНА
Слушам, Кросно!
КРОСНОТО
Има в тази комедия за Пирам и Тизба едни такива неща, дето няма да се харесат. Преди всичко Пирам се наръгва с меч. Това дамите не могат го изтрая. Прав ли съм?
НОСЛЬО
Прав си, дявол да те вземе! Много ще ги тиранизира!
КОМАРА
Като си помисля, май ще трябва да махнем самонаръгването!
КРОСНОТО
Никакво махане! Знам как ще оправим работата! Трябва само да се напише един пролог и в него да се казва, че мечовете ни не са опасни и че Пирам умира на ужким. И за да повярват съвсем, да им се каже, че аз, Пирам, не съм Пирам, а Ник Кросното, тъкача. Това ще ги успокои абсолютно!