Хърбърт Уелс
Сън за Армагедон1
Човекът с бледото лице се качи във вагона при Ръгби. Той вървеше бавно, въпреки че носачът го подканяше да бърза, и дори когато беше още на перона, забелязах колко зле изглежда. Той се тръшна с въздишка в ъгъла срещу мен, опита се криво-ляво да нагласи пътническия си шал и застана неподвижен, с безизразно вторачени очи. След малко усещането, че го наблюдавам, го раздвижи, вдигна очи към мен и протегна вяло ръка да вземе вестника си. После отново погледна към мен.
Аз се престорих, че чета. Страхувах се да не би неволно да съм го смутил, но след миг с изненада го чух да говори.
— Извинете? — казах.
— Тая книга — повтори той, сочейки с кокалест пръст — е за сънищата.
— Очевидно — отговорих аз, защото това беше „Сънни състояния“ на Фортнъм-Роскоу и заглавието се виждаше от корицата.
Известно време той мълча, сякаш търсеше думи.
— Да — произнесе най-после, — но не говорят нищо.
За секунда не можах да разбера какво иска да каже.
— Не знаят — добави той.
Взрях се малко по-внимателно в лицето му.
— Има сънища — рекох — и сънища.
Тази сентенция никога не оспорвам.
— Предполагам… — той се поколеба. — Сънувате ли изобщо? Имам пред вид живи сънища.
— Аз сънувам много малко — отвърнах. — Едва ли имам три живи съновидения на година.
— Аха! — промърмори той и за момент като че ли се зае да събере мислите си.
— Сънищата ви не се ли смесват със спомените ви? — запита внезапно. Не изпадате ли в двоумение: случи ли се това, или не?
— Рядко. Само от време на време моментно двоумение. Предполагам, че малцина се двоумят.
— Казва ли той… — човекът посочи книгата.
— Казва, че се случвало понякога, и дава обичайното обяснение за силата на впечатлението и тъй нататък, за да докаже защо не бе случва като правило. Предполагам, че знаете нещичко за тези теории…
— Много малко… зная само, че са погрешни.
Съсухрената му ръка си поигра известно време с каишката на прозореца. Аз се готвех да продължа четенето и изглежда, че това предизвика следващата му забележка. Той се наклони напред, като че искаше да ме докосне.
— Не съществува ли така наречено последователно сънуване… което продължава нощ след нощ?
— Мисля, че има нещо подобно. В повечето книги по душевни заболявания са отбелязани такива случаи.
— Душевни заболявания! Да. Не се съмнявам, че са отбелязани такива случаи. Тъкмо там им е мястото. Но аз имам пред вид… — Той погледна костеливите си пръсти. — Всякога ли е сънуване това? И изобщо сънуване ли е? Или нещо друго? Дали не е нещо друго?
Ако лицето му не беше изопнато от тревога, щях да го срежа да не ми додява повече с бръщолевенето си. Сега си спомням погледа на угасналите му очи и зачервените клепачи — сигурно познавате тоя поглед.
— Не мислете, че просто споря за някакво убеждение — каза той. — Това нещо ще ме умори.
— Сънищата ли?
— Ако го наречете сънища. Нощ след нощ. Живи! Толкова живи… че това — той посочи пейзажа, който се плъзгаше покрай прозореца — изглежда нереално в сравнение с тях! Просто не мога да си спомня кой съм аз, с какво се занимавам…
Той помълча.
— Дори сега…
— Сънят ви е винаги един и същ… това ли имате пред вид? — запитах аз.
— Той свърши.
— Какво искате да кажете?
— Аз умрях.
— Умряхте ли?
— Смазан и убит, и това, което бях в тоя сън, сега е мъртво. Мъртво завинаги. Сънувах, че съм друг човек, знаете, че живея в друга част на света и в друго време. Сънувах това всяка нощ. Всяка нощ се събуждах в тоя друг живот. Нови гледки и нови събития… докато се случи последното…
— Когато умряхте ли?
— Когато умрях.
— А след това…
— Нищо — каза той. — Слава богу! Това беше краят на съня…
Явно ми предстоеше да чуя този сън. Пък и в края на краищата разполагах с един час, денят бързо угасваше, а Фортнъм-Роскоу ме отегчаваше.
— Живели сте в друго време — повторих аз. — Искате да кажете, в някаква друга епоха?
— Да.
— В миналото?
— Не, в бъдещето… бъдещето.
Например в три хилядна година?
— Не знам коя година беше. Всъщност знаех, когато бях заспал, когато сънувах, но не и сега… не сега, когато съм буден. Много неща съм забравил, откакто се пробудих от тези сънища, при все че ги знаех по времето, когато… струва ми се, сънувах. Назоваваха годината другояче, не както я наричаме ние… Как беше? — Той сложи длан на челото си. — Не, забравих.
Седеше и се усмихваше слабо. За миг се уплаших, че се е отказал да ми разправя съня си. По принцип мразя хора, които разказват сънищата си, но тук случаят беше друг. Дори предложих помощта си.
1