Те като че ли нямаха нищо общо с нас, все едно че бяха ято птици.
Дори оръдейният грохот далеч на югоизток сякаш не означаваше нищо за нас…
Всеки ден, във всеки сън след това ние бяхме все тъй въодушевени, все така търсехме убежище, където да можем да живеем и да любим. Обзе ни умора, изпитвахме болки и много страдания. И макар че бяхме прашни и изцапани от изнурително вървене, и полугладни, и изпълнени с ужас от мъртъвците, които виждахме, и от бягството на селяните — защото много скоро вихърът на сраженията помете полуострова, — при все че всички тия неща ни преследваха душевно, в края на краищата те само засилваха решителността ни да избягаме. О, колко смела и търпелива беше тя! Тя, която никога не бе изпитвала несгоди и опасности, имаше смелост и за себе си, и за мен. Лутахме се насам-натам да търсим спасение в страна, цялата опустошена и разграбена от настъпващите военни пълчища. Вървяхме винаги пеш. Отначало имаше и други бежанци, но ние не се смесвахме с тях. Някои бягаха на север, други бяха повлечени от потока селяни, течащ по главните пътища; мнозина се предаваха на войниците, които ги пращаха на север. Мнозина от мъжете бяха взети насилствено в армията. Но ние стояхме настрана от тия неща; тъй като не бяхме взели пари да си пробием с подкупи път към север, аз се страхувах да не би тази войнишка сган да направи нещо на моята любима. Слязохме в Салерно, ала ни върнаха обратно в Кава, после се опитахме по един проход през планините Албурно да се доберем до Таранто, но липсата на храна ни подгони обратно и така стигнахме Пестумските блата, където се издигат самотно ония големи храмове. Предполагах, че при Пестум ще можем да намерим лодка или нещо друго и отново да поемем по море. И там именно сраженията ни настигнаха.
Обзе ме нещо като душевна слепота. Ясно виждах, че ни обграждат, че тая исполинска Война ни оплита в огромната си мрежа. Много пъти бяхме виждали новобранците, дошли от север, да сноват насам-натам и от разстояние следяхме как строят сред планините пътища за превозване на боеприпаси и подготвят настаняването на оръдията. Веднъж ни се стори, че стреляха по нас, мислейки ни за шпиони — във всеки случай над главите ни прогърмя изстрел. Няколко пъти се крихме из горите от кръжащите самолети.
Но всички тия неща, тия нощи на бягство и мъка сега нямат значение… Най-после стигнахме едно открито място близо до ония големи Пестумски храмове, голо каменисто място, осеяно с бодливи храсти, празно, пусто и толкова равно, че една евкалиптова горичка в далечината се показваше чак до подножието на дънерите. Колко живо виждам всичко това! Любимата ми седеше под един храст да си почине малко, защото беше много отпаднала и изморена, а аз стоях прав и се взирах, мъчейки се да определя на око разстоянието до мястото, отдето ту долиташе, ту заглъхваше стрелбата. Те, знаете, още се биеха далеч едни от други, с тия страшни нови оръжия, които никога досега не бяха използувани: оръдия, чиито снаряди стигаха далеч извън зрителното поле, и самолети, които можеха… Какво можеха да причинят те, никой не беше в състояние да предвиди.
Знаех, че се намираме между двете армии и че те се приближават една към друга. Знаех, че сме в опасност и че не биваше да спираме тук и да почиваме!
Макар че всички тия неща ми минаваха през ума, те оставаха някъде на заден план. Струваше ми се, че това са неща, които не ни засягат. Мислех главно за възлюблената си. Изпълваше ме болезнена мъка. За пръв път тя се бе признала за победена и се бе разплакала. Чувах зад себе си нейните ридания, но не исках да се обръщам към нея, защото знаех, че имаше нужда да се наплаче и се бе сдържала толкова дълго досега само заради мен. Добре е, мислех си аз, да си поплаче и да си почине, а после ще продължим мъчителния си път, защото нямах никаква представа за това, което витаеше толкова наблизо. Дори и сега я виждам там, с разпусната на раменете прекрасна коса, различавам дълбоките хлътнатини на бузите й.
„Ако се бяхме разделили — промълви тя, — ако те бях напуснала…“
„Не — казах аз. — Дори и сега не се разкайвам. Няма да се разкая; аз направих избора си и ще се държа докрай.“
И в тоя момент…
На небето над главите ни нещо блесна и избухна, и чух как куршумите тракат навред около нас като внезапно хвърлена шепа грахови зърна. Те цепеха камъните наоколо ни, отхвърляха парченца от тухлите и отминаваха…