Човекът сложи длан на устата си, а после намокри устни.
— Когато се светна, аз се обърнах…
Знаете… тя се изправи…
Изправи се, разбирате ли, и пристъпи няколко крачки към мен…
Сякаш искаше да ме стигне…
А бе простреляна в сърцето.
Той се спря и се вторачи в мен. Чувствувах онова глупаво безсилие, което англичанин изпитва в такива случаи. За миг срещнах очите му, а после се загледах през прозореца. Дълго мълчахме. Когато най-после го погледнах, той се бе свил отново в ъгълчето си със скръстени ръце и гризеше кокалчетата на пръстите си.
Изведнъж захапа нокътя си и се вторачи в него.
— Понесох я — каза той — към храмовете, на ръце… като че имаше някакво значение. И аз не зная защо. Предполагам, че ми се струваха един вид като светилище, разбирате ли, понеже бяха издържали толкова дълго.
Тя трябва да е умряла почти моментално. Само че… аз й говорех… из целия път.
Отново мълчание.
— Виждал съм тези храмове — казах аз внезапно. Той наистина бе съживил много ясно в паметта ми тези неподвижни, облени от слънцето аркади от ерозиран пясъчник.
— Бях в кафявия, големия кафяв храм. Седнах на една повалена колона, държейки я на ръце… Мълчалив, след като първоначалният брътвеж бе секнал. А след малко гущерите отново изскочиха и заприпкаха около мен, като че нищо особено не ставаше, като че нищо не се бе променило… Там беше страшно тихо, слънцето — високо, сенките — неподвижни; дори сенките на бурените върху антаблемана не помръдваха — въпреки тътена и грохота, които се носеха из цялото небе.
Доколкото си спомням, самолетите дойдоха от юг, а битката се водеше на запад. Един самолет бе улучен, преобърна се и падна. Помня това… макар че то ни най-малко не ме интересуваше. Като че нямаше значение. Самолетът беше като ранена чайка, разбирате ли — попърха известно време във водата. Виждах го от страничния кораб на храма — нещо черно в бляскавата синя вода.
Три-четири пъти около брега избухнаха снаряди, после и това спря. При всяка експлозия гущерите се разбягваха и изпокриваха за известно време. Това беше единствената причинена пакост, само веднъж един заблуден куршум перна близкия камък — просто олющи повърхността му на едно място и то лъсна като полирано.
Когато сенките се удължиха, неподвижността се засили още повече.
Интересното е — забеляза разказвачът, сякаш говореше за нещо съвсем банално, — че аз не мислех — нищо не мислех. Просто седях между камъните, държейки я на ръце… изпаднал в нещо като летаргия… застой.
И не си спомням кога се събудих. Не си спомням кога се облякох този ден. Помня само, че се намерих в кабинета си, цялата ми кореспонденция стоеше разпечатана пред мен и ми се стори странно, че съм там, като знаех, че в действителност седя зашеметен в оня Пестумски храм с мъртва жена на ръце. Четях писмата си машинално. Забравил съм дори за какво се отнасяха те.
Той се спря и настъпи продължително мълчание.
Изведнъж забелязах, че се движим по нанадолнището от Чок Фарм към Юстън. Порази ме това бързо минаване на времето. Обърнах се към човека с рязък въпрос, произнесен с тон „сега или никога“.
— А сънувахте ли след това?
— Да.
Той като че правеше усилие да довърши. Гласът му беше много тих.
— Още веднъж, и то като че ли само за няколко мига. Сякаш изведнъж се пробудих от дълбоко безчувствие, изправих се в седнало положение, а трупът лежеше там, на камъните до мен. Изсъхнал труп. Не нейния, разбирате ли. Толкова скоро — а не беше тя…
Може да съм чул гласове. И аз не знам. Във всеки случай усещах ясно, че в туй уединено място нахълтват хора и че това е последното безчинство.
Изправих се, закрачих през храма и ето че насреща ми се открои… първо един човек с жълто лице, облечен с мръснобяла униформа, гарнирана със синьо, а после няколко, които се изкачиха по ръба на старата стена на изчезналия град и се притаиха там. Те бяха ярки фигурки, осветени от слънцето, спрели там с оръжие в ръка, взиращи се предпазливо напред.
По-нататък видях други, а после, на друго място на стената — още. Това беше дълга, отпусната редица хора с развърнат строй.
След малко първият, когото забелязах, се изправи, изрева някаква команда, а хората му се заспущаха от стената и през високите бурени закрачиха към храма. Той също скочи с тях и ги поведе. Вървеше към мен и като ме видя, се спря.
Отначало следях тези хора просто с любопитство, но когато разбрах, че искат да влязат в храма, реших да не допусна това. Извиках на офицера: