„Не бива да идвате тук; аз съм тук, аз съм с моята покойница.“
Той ме изгледа, а после на висок глас ме запита нещо на някакъв непознат език.
Повторих казаното вече.
Той пак извика, аз скръстих ръце и се заковах на място. След малко той поговори на хората си и пристъпи към мен. Държеше оголена сабя.
Дадох му знак да не се приближава, но той продължаваше да върви напред. Повторих съвсем спокойно и ясно:
„Не бива да идвате тук. Това са стари храмове, а аз съм тук с моята покойница.“
Скоро той се приближи толкова, че виждах ясно лицето му. То бе тясно лице, с мътни сиви очи и черни мустаци. На горната си устна имаше белег, беше мръсен и небръснат. Той продължаваше да ми вика нещо неразбрано, сигурно въпроси.
Сега вече зная, че се страхуваше от мен, но на времето не се сетих. Когато се опитах да му обясня, той ме прекъсна с властен тон, заповядвайки ми, предполагам, да се дръпна.
Понечи да ме отмине, но аз го улових.
Забелязах, че когато го хванах, изражението му се промени.
„Глупако — извиках аз. — Не разбираш ли? Тя е мъртва!“
Той се дръпна назад. Гледаше ме с жестоки очи. Видях как в тях блесна нещо като тържествуваща решителност… радост. После изведнъж, навъсен, замахна със сабята си — ей така — и мушна.
Разказвачът млъкна внезапно.
Усетих промяна в ритъма на влака. Спирачките запищяха, вагонът заскърца и се залюшка. Този сегашен свят настойчиво се самоизтъкваше, ставаше шумен. През запотения прозорец видях огромни електрически лампи, пронизващи мъглата от високите си мачти, видях върволици гарирани празни вагони, които минаваха края мен, а след тях профуча блокпост, вдигнал съзвездието си от зелено и червено в мрачния лондонски здрач. Погледнах отново измъченото лице на човека.
— Той прободе сърцето ми. С нещо като учудване — нито страх, нито паника, а просто изумление — усетих как ме прониза, как сабята се заби в тялото ми. Знаете ли, не ме болеше. Никак не ме болеше.
Жълтите светлини на перона навлязоха в зрителното ми поле, минавайки отначало бързо, после — бавно и на края спряха рязко. Навън сновяха неясни силуети на хора.
— Юстън! — извика нечий глас.
— Нима…
— Нямаше никаква болка. Изумление и после мрак погълнаха всичко. Възбуденото, зверско лице пред мен, лицето на човека, който ме бе убил, като че се отдалечаваше. То лека-полека изчезна…
— Юстън! — крещяха гласовете навън. — Юстън!
Вратата на вагона се отвори, пропущайки поток от шумове; пред нас стоеше носач и ни гледаше. До ушите ми достигаше трясък на врати, тропот на копита на впрегнати коне, а зад всички тия неща — монотонното далечно тракане на лондонския паваж. Цял низ запалени лампи озаряваха перона от единия до другия край.
— Мрак, порой от мрак, който се разтвори, разля се и потопи всичко.
— Имате ли багаж, сър? — каза носачът.
— И това ли беше краят? — запитах аз.
Човекът като че се поколеба. После, едва чуто, отговори:
— Не.
— Какво искате да кажете?
— Не можех да стигна до нея. Тя беше там, от другата страна на храма… А после…
— Какво? — настоявах аз. — Какво?
— Кошмари — извика той, — всъщност кошмари! Боже мой! Огромни птици, които се биеха и разкъсваха помежду си.