— Когато започна… — подхванах.
— Още отначало сънят ми беше жив. Като че се събуждах внезапно в него. И интересното е, че в сънищата, за които става дума, никога не си спомнях този живот, който живея сега. Може би… Но искам да ви разкажа какво става, когато се мъча да си спомня всичко това. Нямам никакъв ясен спомен до момента, когато се видях седнал в нещо като покрита веранда, гледаща към морето. Бях задрямал и изведнъж се събудих… освежен и бодър… и вече не сънувах… защото момичето бе престанало да ми вее с ветрилото си.
— Момичето ли?
— Да, момичето. Не ме прекъсвайте, защото ще ме объркате.
Непознатият се спря внезапно.
— Нали не ме мислите за луд? — запита той.
— Не — отговорих аз, — вие сте сънували. Разкажете ми съня си.
— Както казах, събудих се, понеже момичето бе престанало да ми вее. Не се учудих, като се видях там, а и нищо друго не ме учудваше, разбирате ли. Не чувствувах, че съм попаднал внезапно там. Просто продължавах от тоя момент нататък. Споменът, който имах за този живот, живота в този деветнайсети век, със събуждането ми избледня, изчезна като сън. Аз знаех всичко за себе си, знаех, че вече не се казвам Купър, а Хедон, и всичко за положението си в света. Когато се събудих, забравих много неща… липсва връзка… но всичко тогава беше напълно ясно и реално.
Той се подвоуми отново, като се улови за каишката на прозореца, издаде лицето си напред и ме загледа умолително.
— Това ви се струва глупост, нали?
— Не, не! — извиках аз. — Продължавайте. Опишете ми тази веранда.
— Всъщност не беше веранда… не зная как да я нарека. Гледаше на юг. Беше малка. Намираше се изцяло в сянка, с изключение на един полукръг над верандата, през който се виждаше небето, морето и ъгълчето, където стоеше девойката. Аз бях на кушетка — метална кушетка със светли раирани възглавнички, — а девойката се бе навела от балкона гърбом към мен. Светлината на изгрева падаше на ухото и бузата й. Изящната бяла шия, сгушените до нея малки къдрици и бялото рамо бяха огрени от слънцето, а цялата грация на тялото й се намираше в хладната синя сянка. Тя беше облечена… как да опиша облеклото й? То бе широко и надиплено. И както стоеше така с цял ръст пред мен, си мислех колко е красива и привлекателна, сякаш никога преди не бях я виждал. А когато най-после въздъхнах и се привдигнах на ръка, тя обърна лицето си към мен…
Той се спря.
— Петдесет и три години съм живял в този свят. Имам майка, сестри, приятели, жена и дъщеря — зная лицата на всички, изражението им. Но лицето на това момиче… е много по-реално за мен. Мога да си го спомня така живо, като че го виждам отново… бих могъл да го скицирам, да го нарисувам с бои. И все пак…
Той се спря, но аз не казах нищо.
— То представляваше лице на сън… лице на сън. Тя беше красива. Не с оная страшна, студена красота, пред която благоговееш, като красота на светица, нито пък с оная красота, която събужда пламенни страсти, а нещо лъчезарно, сладки устни, които се смекчават в усмивка, и сериозни сиви очи. И се движеше грациозно, като че у нея бяха събрани всички приятни и изящни неща…
Той се спря и наведе тъжното си лице. После вдигна очи към мен и продължи, без да се опитва повече да крие пълната си вяра в истинността на своя разказ.
— Разбирате ли, заради нея аз се отказах от плановете и амбициите си, отказах се от всичко, за което бях работил и мечтал. Там, на север, аз бях господар, с влияние, състояние и голямо име, но всичко това ми се струваше нищо в сравнение с нея. Бях дошъл с нея на това място, в този град на жизнерадостните наслади, изоставил всички тия неща на разруха и опустошение, само и само да спася поне частица от живота си. Докато бях влюбен в нея, преди да разбера, че тя има някакви чувства към мен, преди да си въобразя, че тя ще се реши… че тя ще се реши… целият мой живот ми се струваше безсмислен и празен, разбит на пух и прах. Той наистина беше разбит на пух и прах. Нощ след нощ и дълги дни бях копнял и жадувал… душата ми се бе блъскала в забраненото!
Но невъзможно е човек да опише другиму тия неща. Тук има чувство, отсянка, светлина, която блясва и изчезва. Само че когато се яви, всичко се променя, всичко. Въпросът е там, че аз избягах и ги оставих да се оправят сами.
— Кои сте оставили? — запитах озадачен.
— Ония там, на север. Разбирате ли… в този сън поне… бях голям човек, човек, комуто хората се доверяват, около когото се сплотяват. Милиони хора, които никога не ме бяха виждали, бяха готови на всякакви дела и рискове поради вярата си в мен. Аз играех от години тази игра, тази голяма, трудна игра, тази тъмна, чудовищна политическа игра сред интриги и предателства, речи и вълнения. Това беше един огромен размирен свят и на края аз успях да взема надмощие над Бандата — знайте, че се казваше Бандата, — да постигна нещо като компромис между коварни кроежи, долни амбиции, колосални публични емоционални глупости и празни лозунги — Бандата, която от дълги години разбунваше и заслепяваше света, а през това време той се плъзгаше, плъзгаше към невъобразима катастрофа. Но едва ли ще разберете отсенките и усложненията на годината — година еди-коя си в бъдеще. Аз преживявах всичко това — до най-малката подробност — в съня си. Изглежда, че съм го сънувал, преди да се събудя, и чезнещите контури на някакво странно ново събитие, което си представях, още ми се мержелееха, когато разтърках очи. То беше някаква нечиста работа, която ме караше да благодаря на бога, че виждам слънчевата светлина. Изправих се седешком на кушетката и се загледах в жената, изпълнен с радост — радост, че съм избягал навреме от цялата тази врява, от това безумие и насилие. В края на краищата, мислех си аз, това е животът — любов и красота, копнеж и наслада; не заслужават ли те всички тия гибелни борби за съмнителни, непостижими цели? И се упреквах, че съм се стремил някога към водачество, вместо да посветя живота си на любовта. Но, от друга страна, разсъждавах аз, ако не бях прекарал младостта си в строгост и въздържаност, можеше да се похабя по суетни и недостойни жени. При тази мисъл цялото ми същество се пропи с обич и нежност към скъпата ми любима, към скъпата ми обожаема, която най-после бе дошла и ме бе принудила — принудила с неустоимия си чар — да изоставя тоя живот.