„Ти заслужаваш това — казвах аз, без да се стремя да ме чуе; — ти заслужаваш това, скъпа моя; заслужаваш и уважение, и възхвала, и всичко. Любов! За да те имам, заслужаваш да ти дам всичко това.“
Като чу шепота ми, девойката се обърна.
„Ела да видиш — възкликна тя, сякаш и сега я чувам, — ела да видиш изгрева над Монте Соларо.“
Спомням си как скочих на крака и застанах до нея на верандата. Тя сложи бялата си ръка на рамото ми и посочи към огромните варовикови скали, които поруменяваха, като че оживяваха. Погледнах. Но най-напред забелязах как слънчевите лъчи обливаха лицето й, галеха очертанията на бузите и шията й. Как да ви опиша гледката, която се разкриваше пред нас? Ние бяхме на Капри…
— Бил съм там — рекох аз. — Качвал съм се на Монте Соларо и съм пил на върха vero2 Capri — мътна течност, подобна на ябълково вино.
— Аха! — възкликна човекът с бледото лице. — Тогава ще можете да ми кажете… ще знаете дали е било действително Капри. Защото в този живот никога не съм бил там. Позволете ми да ви го опиша. Бяхме в малка стая, спадаща към огромно множество малки стаи, много прохладни и слънчеви, издълбани във варовика, в нещо като нос високо над морето. Целият остров, знаете, представлява един огромен хотел, неописуемо сложен, а от другата страна имаше безброй плаващи хотели и огромни плаващи платформи, към които се приближаваха летящите машини. Наричаха го Град на удоволствията. Разбира се, по ваше време е нямало нищо подобно… по-право сега няма нищо подобно. Разбира се. Да, сега!
И тъй, нашата стая беше на края на носа, тъй че оттам се виждаше и изток, и запад. На изток имаше огромна канара — може би хиляда фута висока, студено сива, само по ръба златиста, а зад нея — Островът на сирените и стръмен бряг, който чезнеше и се преливаше в яркия изгрев. А когато се обърнеш към запад, наблизо се виждаше ясно малко заливче, малък бряг, все още в сянка. А от тази сянка се възправяше Соларо, строен и висок, румен, с позлатено чело, като хубавица на трон, а бялата луна плаваше по небето зад него. А пред нас от изток към запад се простираше морето със своите безброй отсенки, цялото осеяно с малки платноходки.
На изток, разбира се, тези малки лодки бяха сиви, много дребни и неясни, ала на запад приличаха на лодчици от злато — блестящо злато, — почти на пламъчета. А точно под нас се намираше една скала, в която годините бяха издълбали арка. Синята морска вода около скалата стана зелена, разпени се и изпод арката се показа някаква ладия.
— Знам тая скала — казах аз. — Едва не се удавих там. Наричат я Фаральони.
— Фаральони ли? Да, така я нарече тя — отговори човекът с бледото лице. — Имаше някаква легенда… само че…
Той отново сложи длан на челото си.
— Не — каза, — забравил съм тази легенда.
— И тъй, първото нещо, което си спомням, първият сън, който имах, е тази сенчеста стаичка, приятният въздух, прекрасното небе и моята скъпа възлюблена с лъчезарните ръце и изящната одежда, и как седяхме и разговаряхме полушепнешком. Разговаряхме така не защото някой можеше да ни чуе, а понеже все още се чувствувахме непознати един на друг, тъй че, струва ми се, малко се страхувахме да изразим най-после мислите си с думи. Затова те потекоха тихо.