Скоро огладняхме и като излязохме от стаята си, поехме по някакъв странен коридор с движещ се под, докато стигнахме голямата столова с водоскок и музика. Приятно и весело място беше тя, със слънчевата светлина, плясъка на струите и тихия звън на струни. А като седнахме и започнахме да се храним, ние се усмихвахме един на други аз не обръщах внимание на някакъв човек, който ме наблюдаваше от една съседна маса.
След това отидохме в танцувалната зала. Но не съм в състояние да опиша тази зала. Тя беше огромна, такава голяма постройка не сте виждали — а на едно място се намираше старата порта на Капри, вградена в стената на една галерия високо над главите ни. Леки греди, стволове и златни нишки бликаха от колоните като фонтани, струяха като зора по покрива и се преплитаха като… като пръсти на фокусник. Целият огромен кръг за танцуващите беше украсен с красиви фигури, причудливи дракони, заплетени, великолепни гротески с лампи. Цялото помещение беше обляно от изкуствена светлина, която би затънила новородения ден. А когато тръгнахме през навалицата, хората се обръщаха да ни гледат, защото името и лицето ми бяха известни в цял свят и изведнъж се бях отказал от слава и борба, за да дойда на това място. Те гледаха и дамата до мен, макар че не знаеха дори половината от истината как най-после тя ме бе намерила, или пък тази истина бе стигнала до тях преиначена. И сигурен съм, че почти нямаше човек между присъствуващите, който да не ме смяташе за щастливец въпреки позора и безчестието, стоварили се върху моето име.
Въздухът беше изпълнен с музика, с благовонни миризми, с ритъма на изящни движения. Хиляди красиви хора се рояха из залата, тълпяха се в коридорите, седяха в безброй ниши; те бяха облечени с ярко цветни одежди и накичени с цветя; хиляди танцуваха в големия кръг под белите статуи на древни богове, бляскави шествия от младежи и девойки влизаха и излизаха непрекъснато. Ние двамата също танцувахме, но не скучните, еднообразни танци на вашето време — тоест, на сегашното време, — а танци красиви, опияняващи. И дори още виждам как дамата ми танцува… танцува… весело. Тя танцуваше, знаете ли, със сериозно лице; танцуваше със сериозно достойнство и все пак ми се усмихваше и ме галеше — усмихваше се и ме галеше с очите си.
Музиката беше някак особена — прошепна той. — Тя звучеше… не мога да ви я опиша, но беше неизмеримо по-богата и по-разнообразна от всяка друга музика, която съм слушал в будно състояние.
А после — това стана, когато свършихме танците, — се приближи някакъв човек и ми заговори. Той беше слаб, решителен човек, твърде скромно облечен за това място, и вече бях забелязал лицето му, докато ме следеше в столовата, а после, като минавахме по коридора, избягвах погледа му. Ала сега, когато седяхме в една малки ниша и се усмихвахме на развлечението на всички тия хора, сновящи по лъскавия под, той се приближи, докосна ме и ми заговори така, че бях принуден да го слушам. Попита може ли да ми поговори за малко насаме.
„Не — отвърнах. — Аз нямам тайни от тази дама. За какво искате да ми говорите?“
Каза, че било дребна работа или най-малкото скучна за дама.
„Може би и за мен“ — рекох.
Той я погледна почти умолително. После ме запита неочаквано чувал ли съм за някакво високопарно и злобно изказване на Грешъм. А преди Грешъм винаги беше най-близкостоящият до мен в ръководството на оная голяма партия на севера. Той бе суров, груб и нетактичен човек и единствен аз бях в състояние да го възпирам и обуздавам. Мисля, че по-скоро заради него, отколкото заради мен останалите се разтревожиха толкова от оттеглянето ми. Тъй че този въпрос — какво бил направил — събуди отново някогашния ми интерес към живота, който за момент бях забравил.
„От няколко дни не съм обръщал внимание на новините — казах аз. — Какво е говорил Грешъм?“
Тогава човекът започна да ми разправя с охота, и трябва да призная, че дори аз се изненадах от невъздържаните и заплашителни думи, с които си бе послужил тоя безразсъден глупак Грешъм. А пратеникът не само ми разказа за речта на Грешъм, но и размени мисли с мен и посочи в какво отношение съм им нужен. Докато той говореше, дамата ми седеше малко напред и наблюдаваше неговото лице, а също и моето.
Старите ми навици като организатор и творец на планове се пробудиха отново. Представях си дори внезапното си връщане на север и всички драматични последици от него. Всичко, което ми каза този човек, наистина свидетелствуваше за бъркотията в партията, но не и за нанесената й вреда. Щях да се върна по-силен от преди. Но после помислих за любимата си. Нали разбирате… как да ви обясня? Имаше някои особености в отношенията ни — излишно е да ви казвам как стояха нещата, — поради които тя не биваше да идва с мен. Налагаше се да я напусна; всъщност трябваше да се откажа ясно и открито от нея, за да мога да свърша работата, която имах на север. И дори докато говореше на двама ни, човекът знаеше това, знаеше не по-зле от нея, че дългът ми налагаше… първо раздяла, а после изоставяне. При досега с тази мисъл мечтата ми за връщане рухна. Аз атакувах човека внезапно, точно когато той смяташе, че красноречието му ме завладява.