„Какво общо имам сега с тия работи? — рекох. — Аз им сложих точка. Мислите ли, че като съм дошъл тук, аз кокетирам с вашите хора?“
„Не — каза той, — само че…“
„Защо не ме оставите на мира? Аз сложих точка на тия работи. Престанах да бъда каквото и да било друго, освен частно лице.“
„Да — отвърна той. — Но замислихте ли се върху тези приказки за война, тези дръзки предизвикателства, тези яростни нападки…“
Изправих се.
„Не — извиках. — Не искам да ви слушам. Аз взех пред вид всички тези неща, прецених ги — и се махнах.“
Той изглежда се подвоуми дали да упорствува. Отмести погледа си от мен и го насочи към дамата, която седеше и ни наблюдаваше.
„Война“ — произнесе човекът, сякаш говореше на себе си, а после бавно ми обърна гръб и се отдалечи.
Аз стоях, въвлечен във вихрушката от мисли, предизвикана от призива му.
Чух гласа на дамата си.
„Но, мили — рече тя, — щом имат нужда от теб…“
Тя не довърши фразата, прекъсна я дотук. Аз се обърнах към нежното й лице, смутен и разколебан.
„Искат от мен просто да направя нещо, което самите те не смеят да сторят — казах аз. — Щом нямат доверие на Грешъм, нека сами да се оправят с него.“
Тя ме погледна боязливо.
„Но войната…“ — рече тя.
Съзрях на лицето й съмнение, което бях забелязвал и преди, съмнение в себе си и в мен, първата сянка на прозрението, което, погледнато строго и издълбоко, трябваше да ни раздели завинаги.
Само че аз бях по-опитен от нея и можех да променя мнението й в една или друга насока.
„Скъпа моя — подхванах, — не бива да се тревожиш за тези неща. Няма да има война. Положително няма да има война. Минала е епохата на войните. Повярвай ми, аз зная на чия страна е правдата в случая. Те нямат никакво право над мен, мила, никой няма право над мен. Аз съм свободен да си избирам живота и избрах тоя.“
„Но войната…“ — повтори тя.
Седнах до нея. С една ръка я обгърнах през кръста, а с другата улових нейната. Помъчих се да прогоня това съмнение — да изпълня душата й отново с приятни неща. Лъжех я и като лъжех нея, лъжех и себе си. А тя беше готова да ми повярва, готова да забрави.
Много скоро сянката пак изчезна и забързахме към Грота дел Бово Марино, където имахме навика да се къпем всеки ден. Плувахме и се плискахме един друг, и в тази кипяща вода като че станах нещо по-леко и по-силно от човек. Най-после излязохме мокри и весели и затичахме между скалите. После си облякох сух бански костюм и седнахме да се печем на слънце. Скоро взех да клюмам, сложих глава върху коляното й, тя постави ръка на косата ми и я замилва нежно, а аз задрямах. И изведнъж — сякаш се скъса струна на цигулка — аз се събудих и се видях на леглото си в Ливърпул, в днешния живот.
Ала за известно време не можех да повярвам, че всички тези живи мигове са били само част от сън.
Въпреки отрезвяващата реалност на нещата, които ме заобикаляха, наистина не можех да повярвам, че е било сън. Къпех се и се обличах като по навик, а докато се бръснех, се мъчех да проумея защо не някой друг, а именно аз трябваше да напусна жената, която обичах, за да се върна в своеобразния политически живот на суровия и напрегнат север. Дори и Грешъм да тласнеше света отново към война, какво ме засягаше това? Аз бях мъж, с мъжко сърце; защо да се чувствувам отговорен като божество за съдбините на света?
Разбирате ли, нямам такова отношение към работата, към действителната си работа. Аз съм адвокат, знаете, със свои убеждения.
Видението беше толкова реално, трябва да ви е ясно това, толкова различно от сън, че непрекъснато си спомнях дребни, незначителни подробности; дори орнаментът на корицата на една книга, поставена върху шевната машина на жена ми в столовата, ми напомняше с необикновена живост златната черта около седалката в нишата, където бях разговарял с пратеника на партията, напусната от мен. Чували ли сте за такъв сън?