Выбрать главу

— Какъв?

— Такъв, че след това да си спомняте малки подробности, които сте забравили.

Замислих се. Никога досега не бях забелязвал подобно нещо, но той имаше право.

— Никога — рекох. — Никога не става така със сънищата.

— Вярно — отвърна той. — Но именно това стана с мен.

Трябва да знаете, че аз съм адвокат в Ливърпул и не можех да не се интересувам какво ще си помислят клиентите и търговците, с които разговарях в кабинета си, ако им кажех изведнъж, че съм влюбен в девойка, която ще се роди след някакви си двеста години, и че ме безпокоят политическите възгледи на моите пра-пра-правнуци. Тоя ден бях зает главно с преговори за един деветдесет и девет годишен строителен договор. Ставаше дума за частен строител, който бързаше, та искахме да го обвържем всячески. Имах с него среща, на която той се държа безочливо, затова, когато си легнах, бях още ядосан. Нея нощ не сънувах нищо. Не сънувах и следващата нощ, поне такива неща, които да запомня.

Липсваше нещо от оная жива реалност на убеждението. Започнах да си мисля, че тя е била сън. И тогава тя пак дойде.

Когато сънят дойде пак, след близо четири дни, той беше съвсем друг. Убеден съм, че и в съня бяха изтекли четири дни. Много неща се бяха случили на север, и тяхната сянка пак беше помежду ни; и този път не се разпръсваше така лесно. Зная, че започнах с мрачни размишления. Защо, въпреки всичко, да се връщам обратно, да се връщам за целия си останал живот към усилията и напрежението, обидите и вечното недоволство само за да избавя стотици милиони обикновени хора, които не обичах, към които много често изпитвах само презрение, от тягостите и мъките на войната и вечното беззаконие? И на края можеше да не успея. Всички те се домогнаха към тесногръдите си цели, защо да не се домогвам и аз — защо и аз да не живея като човек? От тези мисли ме изтръгна нейният зовящ глас и аз вдигнах очи.

Видях, че съм буден и вървя. Бяхме излезли над Града на удоволствията, намирахме се близо до върха на Монте Соларо и гледахме към залива. Беше късно следобед и се виждаше много ясно. Далеч наляво Иския висеше в златиста омара между морето и небето. Неапол се белееше студено на фона на възвишенията, пред нас беше Везувий, опънал към юг висока, тънка струя, а наблизо блестяха развалините на Торе дел Анунциата и Кастеламаре.

Прекъснах го внезапно.

— Сигурно сте ходили на Капри?

— Само в този сън — отговори той, — само в този сън. Из целия залив чак до Соренто бяха закотвени плаващите дворци на Града на удоволствията. А на север се намираха широките плаващи платформи, на които кацаха самолетите. Всеки следобед от небето се спущаха самолети, които докарваха от най-далечните кътчета на земята до Капри и неговите прелести хиляди търсачи на удоволствия. Всички тези неща, повтарям, се намираха под нас.

Но ние ги забелязвахме само между другото поради една необикновена гледка, която ни разкриваше тази вечер. Пет военни самолета, които дълго бяха стояли в бездействие в далечните арсенали при устието на Рейн, маневрираха сега из небето на изток. Грешъм бе смаял света, като ги изработи заедно с други и ги пращаше да обикалят тук-там. Това беше конкретната заплаха, криеща се в голямата игра на блъфиране, която той водеше и която бе изненадала дори мен. Той беше от ония невероятно глупави, енергични хора, които небето, изглежда, праща, за да причиняват бедствия. На пръв поглед енергичността му изглеждаше чудесно качество! Но му липсваше въображение, находчивост, притежаваше само глупава, огромна, неудържима сила на волята и сляпа вяра, че глупавият му, идиотски „късмет“ ще му помогне. Спомням си как стояхме на носа и гледахме кръжащата в далечината ескадрила, как се мъчех да вникна в истинския смисъл на тази гледка, виждайки ясно накъде вървят нещата. И дори тогава не беше още късно. Мисля, че можех да се върна и да спася света. Знаех, че северняците ще ме последват само ако зачитам нравствените им принципи поне в едно отношение. Изтокът и югът щяха да ми се доверят, както не биха се доверили на никой друг северняк. Знаех също, че беше достатъчно само да й кажа и тя щеше да ме пусне… И то не защото не ме обичаше!

Само че не исках да заминавам; желанието ми беше тъкмо обратното. Толкова отскоро се бях отърсил от бремето на отговорността. Все още бях толкова отскорошен отстъпник от дълга си, че ясното като бял ден съзнание какво трябва да правя беше безсилно да потисне желанието ми. А желанието ми беше да живея, да вкусвам от насладите и да направя любимата си щастлива. Но макар че това чувство за важни пренебрегнати задължения беше безсилно да ме привлече, то можеше да ме направи мълчалив и неспокоен, то отнемаше половината от лъчезарността на прекараните от мен дни и ме хвърляше в мрачни размишления сред нощната тишина. И докато аз стоях и гледах как самолетите на Грешъм сновяха насам-нататък — тези птици на безмерната зла прокоба, — тя стоеше до мен, наблюдаваше ме и действително прозираше бедата, но не я прозираше ясно — очите й изучаваха лицето ми, в изражението й имаше сянка на недоумение. Лицето й беше сиво, понеже лъчите на залеза гаснеха на небето. Не можех да я упрекна, че ме задържа. Тя ме бе помолила да я оставя, а през нощта със сълзи отново бе настояла да си отида.